— Тъй вярно.
— А в безопасност ли е, защото чувам, че там тълпите вилнеят?
— Той живее у полковник Донец. Нищо няма да му сторят, нашият бащица Хмелницки заповяда на Донец да го пази като очите си, иначе ще отговаря със своя живот.
— Истински чудеса стават… От къде на къде у Хмелницки такива чувства към Скшетуски?
— Той го обича отдавна.
— А говорил ли ти е пан Скшетуски какво търси в Киев?
— Как да не ми е говорил, когато знае, че съм му приятел. Аз търсех и заедно с него, и отделно, затова трябваше да зная какво търся.
— Но досега не сте я намерили?
— Не сме. Колкото ляхи има още там, те се крият, един не знае за другия, затова и не е лесно да намериш някого. Вие сте чували, че там тълпите избиват, а аз видях това. Избиват не само ляхите, а и онези, които ги крият, дори калугерите и калугерките. В манастира „Свети Никола“ у монахините имаше дванайсет ляшки, тях ги задушиха с дим в една килия заедно с калугерките, а всеки няколко дни се събират по улиците и ловят, и откарват хора към Днепър… Хей, колко народ издавиха вече там!…
— Тогава може и нея да са я убили?
— Може.
— О, не — прекъсна го Володийовски. — Ако Богун я е завел там, той я е настанил на безопасно място.
— Къде е по-безопасно от манастир, но ето че и там ги намират.
— Уф! — каза Заглоба. — Значи вие, Захар, мислите, че тя може да е загинала?
— Не знам.
— Изглежда, че Скшетуски е оптимист — каза Заглоба. — Бог го подложи на изпитания, но и ще го зарадва. А вие, Захар, отдавна ли сте тръгнали от Киев?
— Ой, отдавна, пане. Излязох, когато комисарите минаваха на връщане край Киев. Много ляхи искаха да бягат с тях и бягаха нещастните кой както можеше, през снега, без път, през горите, тичаха към Белгородка, а казаците ги преследваха и биеха. Много народ падна, много нещо убиха, а някои пан Кишел откупи с всичките пари, които имаше.
— О, кучешки души! Значи вие пътувахте с комисарите?
— С комисарите чак до Гушча, а оттам до Острог. По-нататък продължих сам.
— Значи вие сте стари познати с пан Скшетуски?
— Запознах се с него в Сечта и го гледах ранен, а после го обикнах като родно чедо. Аз съм стар и няма кого другиго да обичам.
Заглоба викна на слугата, поръча му да донесе медовина и месо и седнаха да вечерят. Захар ядеше с апетит, защото бе уморен и гладен, после потопи жадно белите си мустаци в тъмната течност, пи, млясна и каза:
— Славна медовина.
— По-добра от кръвта, която пиете — рече Заглоба, — но аз мисля, че вие сте честен човек и обичате пан Скшетуски, та няма повече да бъдете с бунтарите, а ще останете при нас. Тук ще ви бъде добре.
Захар вдигна глава.
— Дадох ви писмото и ще си вървя, аз съм казак — мястото ми е при казаците, а не да се побратимявам с ляхите.
— И ще ни биете ли?
— Ами ще ви бия. Аз съм казак от Сечта. Ние си избрахме Хмелницки за наш баща, хетман, а сега кралят му прати жезъл и знаме.
— Ето ти, пане Михал — каза Заглоба, — не ти ли казвах, че трябва да протестираме?
— А вие от кой курен сте?
— От миргородския, но вече го няма.
— Какво е станало с него?
— Хусарите на пан Чарнецки го унищожиха при Жълти води. Сега аз съм при Донец с тия, които останаха. Пан Чарнецки е истински войник, той е в наш плен, комисарите молиха за него.
— И ние имаме ваши пленници.
— Така и трябва да бъде. В Киев казваха, че най-добрият молоец е в плен у ляхите, ако и да говореха други, че бил загинал.
— Кой е той?
— О, славен атаман: Богун.
— Богун беше смъртно съсечен на двубой.
— А кой го уби?
— Ето тоя кавалер — отвърна Заглоба и посочи Володийовски.
Очите на Захар, който в тоя момент обръщаше втора кана с медовина, изскочиха навън, лицето му стана червено, накрая избухна така, че от ноздрите му бризна едновременно течност и смях.
— Тоя ли рицар да убие Богун? — питаше той, като се задавяше от смях.
— Какво значи това, дявол да го вземе! — викна Володийовски и смръщи вежди. — Много си позволява тоя пратеник.
— Не се сърди, пане Михал — прекъсна го Заглоба. — Вижда се, че е добър човек, но не разбира от дипломация, нали затова е казак. От друга страна, за ваша милост е още по-голяма похвала, че въпреки невнушителния си вид вече си постигнал толкова големи победи в живота. Тялото ти е нищожно, но душата велика. Помниш ли как аз самият те гледах след двубоя, ако и да го бях видял със собствените си очи, защото не можех да повярвам, че такова хлапе…