— Какво чудно има в това? — отвърна литовецът с въздишка. — Той още повече се е привързал към нея, защото я изтръгна от ръцете на Богун и преживя заради нея толкова опасности и премеждия през време на бягството. И докато имаше надежда, намираше сили и за шеги и се държеше на крака. А сега наистина вече няма какво да прави на този свят, понеже е самотен и няма за какво да се залови сърцето му.
— Опитах се и да пия с него, като се надявах, че пиенето ще му възвърне предишното настроение, но нищо не излезе! За пиене — пие, но не дяволува както по-рано, не приказва за своите успехи, само се разциври, а после наведе глава над корема си и заспа. Не знам вече дали пан Скшетуски е по-отчаян от него.
— Това е неизразима загуба, все пак той беше голям рицар! Да идем при него, пане Михал. Той имаше обичай да се шегува с мене и да ми се подиграва за всичко. Може би и сега ще му дойде такова желание. Боже мой, как се променят хората! Толкова весел човек беше!
— Да идем — каза пан Володийовски. — Късно е вече, но пък най-тежко му е вечер, защото цял ден дреме и нощем не може да спи.
Като разговаряха така, двамата се запътиха за квартирата на пан Заглоба, когото намериха да седи при отворения прозорец с глава, опряна на ръката. Беше вече късно; в замъка бе спряло всякакво движение, само постовете си подвикваха един на друг с провлачени гласове, а в гъсталаците, които отделяха замъка от града, славеите пееха в захлас своите нощни трели, пиюкаха, извиваха и чуруликаха поройно като пролетен дъжд. През отворения прозорец нахлуваха топъл майски въздух и светлите лъчи на луната, които осветяваха угнетеното лице на пан Заглоба и клюмналото на гърдите му плешиво теме.
— Добър вечер, ваша милост — казаха двамата рицари.
— Добър вечер — отговори Заглоба.
— Какво размишляваше така до прозореца, вместо да си легнеш да спиш? — попита Володийовски.
Заглоба въздъхна.
— Бог няма да ми даде сън — отвърна той с провлечен глас. — Преди една година бягах с нея край Кагамлик от Богун и също така ни пееха птичета, а къде е тя сега?
— Бог така е наредил — каза Володийовски.
— За сълзи и тъга, пане Михал! Няма вече радост за мене.
Замлъкнаха; само през отворения прозорец долитаха все по-силно трелите на славеите, с които сякаш беше препълнена цялата оная светла нощ.
— О, Боже, Боже! — въздъхна Заглоба. — Също както при Кагамлик!
Пан Лонгинус изтръска една сълза от русите си мустаци, а малкият рицар продума след миг.
— Ей, знаеш ли какво, ваша милост? Тъгата си е тъга, но я си пийни с нас медовина, защото няма нищо по-добро от нея срещу мъката. На чаша ще си спомним по-добри времена.
— Ще пийна! — отвърна Заглоба примирен.
Володийовски поръча на слугата да донесе светилник и дамаджана, а после седнаха и понеже знаеше, че спомените най-добре от всички оживяват пан Заглоба, попита:
— Мина ли вече година, откак ваша милост си бягал с покойната от Розлоги, да се спасяваш от Богун?
— През май беше това, през май! — отвърна Заглоба. — Минахме през Кагамлик, бягахме към Золотоноша. Ой, тежко е на тоя свят!
— Тя преоблечена ли беше?
— Като казаче. Косата й трябваше да отрежа със сабята, за да не я познаят, клетата. Зная мястото, където я зарових в земята под едно дърво заедно със сабята си.
— Мила панна беше тя! — добави Лонгинус с въздишка.
— Казвам ви, ваша милост панове, че така я обикнах още от първия ден, като че ли съм я гледал от малка. А тя само долепваше пред мен молитвено ръчички и благодареше, и благодареше за спасението и закрилата! По-добре да ме бяха съсекли, та да не дочакам днешния ден! По-добре да не бях доживял!
Отново настана мълчание, тримата рицари пиеха медовина, смесена със сълзи, след което Заглоба продължи да говори така:
— Мислех, че при нея ще дочакам спокойни старини, а то… И ръцете му увиснаха безсилно.
— Отникъде утеха, отникъде утеха освен навярно в гроба…
В това време, преди пан Заглоба да довърши последните думи, в пруста се вдигна шум, някой искаше да влезе, а слугата не го пускаше; възникна шумно спречкване, при което на пан Володийовски се стори, че различава някакъв познат глас, затова извика на слугата да не спира дошлите.
След това вратата се отвори и се появи бузестото румено лице на Женджан, който плъзна очи по насъбраните, поклони се и рече:
— Слава на Господа нашего Исуса Христа!
— Вовеки веков! — отвърна Володийовски. — Това е Женджан!