— Вярно, това е истина. Но закълни ми се, че няма да ме предадеш.
— Ваша милост си се побъркала. Но щом искаш, ще се закълна… Кълна се в Бога и светия кръст. Тук те чака гибел, спасението ти е в бягството.
— Така е, така е.
— Облечи мъжки дрехи колкото можеш по-скоро и чакай.
— А Васил?
— Какъв Васил?
— Моят умопобъркан братовчед — каза Елена.
— Твоят живот е застрашен, а не неговият — отвърна Заглоба. — Щом е умопобъркан, той е светец за казаците. Видях, че го смятат за пророк.
— Така е. Той няма никаква вина пред Богун.
— Трябва да го оставим, иначе е свършено и с нас, и с пан Скшетуски. Бързай, ваша милост.
С тия думи пан Заглоба напусна стаята и отиде право при Богун. Хайдутинът беше блед и безсилен, но очите му бяха отворени.
— По-добре ли ти е? — попита Заглоба. Богун поиска да каже нещо, но не можа.
— Не можеш ли да говориш?
Богун раздвижи глава в знак, че не може, но в същия момент лицето му се сгърчи. Очевидно раните го бяха заболели от движението.
— И да викаш ли не можеш?
Богун даде знак само с очи, че не може.
— Нито да мръднеш?
Същият знак.
— Толкова по-добре, че няма да можеш нито да говориш, нито да викаш, нито да мръднеш, а в това време аз ще замина с княгинята за Лубни. Ако не ти я отнема, ще се дам на някоя стара баба да ме смеле с хромел на ярма. Как мислиш ти, нехранимайко, не ми ли е омръзнала вече твоята компания, та да правя още приятелство с простак? Хайта такъв, мислеше, че за твоето вино, за твоите зарове и за твоите селяшки влюбвания ще върша убийства и ще тръгна с тебе на бунт? Не, дума да не става, хубавецо!
Докато пан Заглоба държеше тая реч, черните очи на Богун се отваряха все по-широко. Сънуваше ли той? Или това бе наяве? Или пан Заглоба се шегуваше? Но пан Заглоба продължаваше:
— Какво блещиш зъркели като котка на пръжка? Да не мислиш, че няма да го направя? Няма ли да ми поръчаш да поздравя някого в Лубни? Да ти изпратя ли оттам берберин? А може би искаш да ти докарам истински лекар от тия при княза?
Бледото лице на Богун стана страшно. Той разбра, че Заглоба говори истината, от очите му почнаха да изскачат мълнии на отчаяние и ярост, лицето му бухна в пламък. Едно свръхчовешко усилие — и той стана, а от устата му се изтръгна вик:
— Ей, каз…
Не довърши, защото пан Заглоба със светкавична бързина хвърли върху главата му неговия собствен жупан и в миг го уви напълно, след което го събори възнак.
— Не викай, това е вредно за тебе — каза той тихо, като пухтеше. — Може утре да те заболи глава, затуй аз като добър приятел трябва да мисля за тебе. Така ще ти бъде и топло, и ще заспиш сладко, па и гърлото ти няма да пресипне от викане, а за да не смъкнеш превръзката си, ще ти вържа ръцете, и всичко per amicitiam158, за да ме споменаваш с благодарност.
След тия думи пан Заглоба стегна с ремък ръцете на казака, а с друг, със своя собствен, завърза краката му. Богун не чувстваше вече нищо, защото бе загубил съзнание.
— На болния се полага да лежи спокойно — каза пан Заглоба, — за да не му се въртят разни щуротии в главата, от които изпада в делириум. Е, остани си със здраве — можех да те ръгна с ножа, което щеше да е по-добре за мене, но ме е срам да убивам по селяшки. Друго е, ако се задушиш до утре. Това се е случвало вече на много свине. Остани си със здраве. Vale et me amantem redama159. Може и да се срещнем някога, но да ми одерат кожата и да направят от нея подопашник, ако аз пожелая такава среща.
Пан Заглоба издума всичко това, отиде в трема, угаси огъня в камината и почука на Василовата стая.
Веднага от нея излезе стройна фигура.
— Ти ли си, ваша милост? — попита Заглоба.
— Аз съм.
— Тръгвай тогава, дано само се доберем до конете. Но всички казаци са пияни, а нощта е тъмна. Докато се събудят, ще бъдем далече. Внимателно, тук лежат князете!
— В името на Отца и Сина и Светия дух — прошепна Елена.
Деветнадесета глава
Двамата конници се движеха тихо и бавно през гористия дол, който почти опираше в имението Розлоги. Нощта бе станала много тъмна, защото луната залезе отдавна, а освен това облаци покриха небето. В дола не се виждаше на три крачки пред конете, които постоянно се препъваха в препречените по пътя коренища. Двамата конници пътуваха дълго с най-голяма предпазливост, докато най-сетне видяха края на дола и откритата степ, осветена леко от сивия отблясък на облаците. Тогава единият от конниците прошепна: