— О, за Бога! Помощ! В Чигирин приказваха, че всеки миг селяните отвъд Днепър може да се вдигнат!
— Възможно е, възможно е! Тръгвай ти по своя път, накъдето ти харесва, а аз имам доста много да мисля за кожата си.
— Така и ще направя! — каза Плешневски, шибна коня с бича и потегли.
— Но избикаляй Розлоги! — викна му вече пътем Заглоба. — А ако срещнеш Богун, не казвай, че си ме видял, чуваш ли?
— Чувам — отвърна Плешневски. — Сбогом! И полетя, сякаш вече го гонеха.
— Е! — рече Заглоба. — Стана тя, каквато стана! Отървавал съм се от много опасности, но в такава още не съм изпадал. Отпред Хмелницки, отзад Богун, и при това положение не бих дал пукнат грош нито за своята предница, нито за задницата си, нито за цялата си кожа. Като че направих глупост, като не побягнах с ваша милост към Лубни, но за това е късно да говорим. Тюх! Тюх! Целият ми ум сега не струва дори обущата да си намажеш с него. Какво да сторим? Накъде да поемем? Изглежда, че в цялата Жечпосполита няма едно местенце, където човек напусне тоя свят от собствена смърт, а не от подарена. От такива подаръци благодаря: други да ги вземат!
— Ваша милост, пане! — каза Елена. — Зная, че двамата ми братовчеди, Юрий и Федор, са в Золотоноша: може би те ще ни спасят?
— В Золотоноша? Чакай, ваша милост. И аз се запознах в Чигирин с пан Унежицки, който има край Золотоноша две имения — Кропивна и Чернобой. Но това е далече оттук. По-далече, отколкото Черкаси. Какво да се прави?… Като няма къде другаде, ще бягаме натам. Но ще трябва да се отбием по пътя, по-безопасно е, ако се движим през степта и горите. Да можем някак поне за една седмица да се спотаим някъде, ако ще би в горите. През това време може би хетманите ще свършат с Хмелницки и Украйна ще се умири.
— Бог ни спаси от ръцете на Богун не за да загинем. Имай вяра, ваша милост.
— Чакай, ваша милост панно. Моят дух някак отново се повдига. Аз съм изпадал в различни премеждия. При по-свободно време ще разкажа на ваша милост какво ми се случи в Галац — и от това веднага ще разбереш, че и тогава бях загазил здравата, но със своята хитрост успях да се измъкна от ония трудности и излязох цял-целеничък, макар че, както виждаш, брадата ми побеля. Но ние трябва да се отбием от пътя. Завий, ваша милост — ха така. Ти водиш коня си като най-опитен казак, тревата е висока, никое око няма да ни съзре.
И наистина, колкото по-далече отиваха в степта, толкова тревата ставаше по-висока, така че накрая съвсем потънаха в нея. Но на конете беше тежко да вървят в тоя гъсталак от по-тънки и по-дебели стъбла, които понякога биваха остри и нараняваха. Затова скоро се умориха толкова, че спряха съвсем.
— Ако искаме тия кончета да ни служат и по-нататък — каза Заглоба, — трябва да слезем и да ги разседлаем. Нека се потъркалят и да попасат, иначе няма да тръгнат. Смятам, че скоро ще стигнем до Кагамлик. Де да бяхме вече там — няма нищо по-хубаво от тръстиките. Като се скриеш сред тях, и дяволът няма да те намери. Дано само не се заблудим!
Каза това, слезе от коня и помогна на Елена също да слезе; после започна да сваля седлата и да вади хранителни припаси, с които предварително се беше снабдил в Розлоги.
— Трябва да си подкрепим силите — каза той, — защото пътят е дълъг. Дай, ваша милост, някакъв вотум160 пред Свети Рафаил, та минем щастливо тоя път. Защото в Золотоноша има стара крепостчица, та може и някакъв гарнизон да стои там. Плешневски казваше, че и в Задднеприето селяните се надигат. Хм! Може би тук навсякъде народът е готов за бунт, но в Задднеприето владее ръката на княза войвода, а дяволски тежка е тая ръка! На Богун вратът му е корав, но ако тая ръка се стовари върху него, ще се огъне доземи, което дай Боже и амин. Но хапни си, панно.
Пан Заглоба извади от кончова на ботуша си нож с вилица и го даде на Елена. После сложи на постлания пред нея чул говеждо печено и хляб.
— Яж, ваша милост — каза той. — „Празен ли ти е корема, и главата хич я нема“… „За да имаш ти надежда, гълтай печено говеждо.“ А ние веднъж вече сбъркахме, защото се разбра, че било по-добре да бягаме към Лубни, но станалото-станало. Князът навярно също ще тръгне с войската си към Днепър в помощ на хетманите. Страшни времена доживяхме, защото междуособната война е най-лошата от всички злини. Няма да се намери кът за мирните хора. По-добре да бях станал свещеник, за какъвто съм и роден, защото съм човек спокоен и въздържан, но съдбата нареди другояче. Боже мой, Боже мой! Сега щях да бъда краковски каноник161 и да си пея молитви пред олтара, защото имам много хубав глас. Но какво да се прави! На младини ми харесваха момичетата! Хо! Хо! Няма да повярваш, ваша милост панно, какъв хубавец бях. Щом погледнех някоя, все едно че гръм тресваше. Да бях сега с двайсет години по-млад, пан Скшетуски щеше да остане с пръст в устата. Хубаво казаче си, ваша милост. Не се чудя на младите, че тичат подире ти и че се хващат за косите. Пан Скшетуски — и той не е малък побойник. Сам бях свидетел как Чаплински го предизвикваше, а той, наистина попрехвърлил чашите, като го пипна за косата и — с извинение, ваша милост, — за гащите, че като го блъсна във вратата, казвам ти, ваша милост, всичките му кости изхвръкнаха от ставите. Старият Зачвилиховски ми казваше за твоя годеник, че бил голям рицар, любимец на княза воевода, но и аз сам веднага разбрах, че е воин от голямото добрутро и с опит над възрастта му. Горещо ми става. При все че ми е много мила компанията на ваша милост, но не знам какво бих дал да сме вече в Золотоноша. Виждам, че денем ще трябва да седим в тревата, а да пътуваме нощем. Не зная само, ваша милост, дали ще ти стигнат силите?