— А за пътя оттук ли трябва да се върна, или ще стигна и покрай брега?
— Ще стигнете, пане. На една миля оттук реката завива към пътя.
— Слуга, тръгвай напред! — каза пан Заглоба, като се обърна към Елена.
Набеденият слуга обърна коня на място и тръгна напред.
— Слушайте! — рече Заглоба и се обърна към селяните. — Ако мине тук разезд, кажете, че съм тръгнал покрай брега за към пътя.
— Добре, пане.
Четвърт час по-късно Заглоба яздеше редом с Елена.
— Навреме се сетих за княза воевода — каза той и примигна с белязаното си око. — Сега ще седят цял ден и ще чакат разезда. Разтрепераха се само от името на княза.
— Виждам, че ваша милост имаш много пъргав ум и успяваш да се измъкнеш от всяка беда — каза Елена. — Благодаря на Бога, че ми е пратил такъв покровител.
Тия думи допаднаха на сърцето на шляхтича, той се усмихна, поглади брадата си и подхвана:
— Е, какво? Има ли Заглоба глава на рамене си? Хитър съм като Одисей и трябва да кажа на ваша милост, че ако не беше тая ми хитрост, гарваните отдавна да са ме изкълвали. Но какво да се прави? Трябва да се спасяваме. Те повярваха, че князът е близо, и то си е истина, че днес-утре той ще се появи по тия места с огнен меч като Архангел. Де да можеше някак да съсече и Богун по пътя си, готов съм затуй да ида на поклонение в Ченстоховския манастир. Дори тия пастири да не бяха повярвали, самото припомняне за силата на княза стигаше да ги възпре да не ни нападнат. Все пак ще ти кажа, ваша милост, че тяхната дързост е лош signum162 за нас, защото това значи, че тук селяните са научили за победата на Хмелницки и ще стават все по-дръзки. Сега ние ще трябва да се движим из пущинаците и да не се отбиваме много по селата, инак е опасно. Дано Бог докара час по-скоро княза воевода, понеже сме попаднали в такава бъркотия, че по-лоша от нея не съм виждал през живота си.
Страхът отново овладя Елена и в желанието си да изтръгне някаква дума на надежда от устата на пан Заглоба тя каза:
— Сега вече вярвам, че ваша милост ще спасиш и себе си, и мене.
— Разбира се — отговори старата лисица, — работа на главата е да мисли за кожата. А аз така обикнах ваша милост, че ще се боря като за собствена дъщеря. Най-лошото обаче е, че — да си кажем истината — сами не знаем къде да бягаме, защото и Золотоноша не е особено сигурен asylum163.
— Уверена съм, че братовчедите ми са в Золотоноша.
— Или са там, или ги няма, защото може да са заминали, а в Розлоги едва ли се връщат по тоя път, по който вървим ние. Аз повече разчитам на тамошния гарнизон. Да има там поне половин хоронгвичка или половин конен полк в замъка! Но ето и Кагамлик. Засега поне тръстики има край нас. Ще се прехвърлим на отвъдната страна, ще тръгнем срещу течението, за да объркаме следите. Вярно, че ще се приближим към Розлоги, но не много…
— Ще се приближим до Броварки — каза Елена, — през което се отива за Золотоноша.
— Толкова по-добре. Спри, ваша милост.
Напоиха конете. После пан Заглоба остави Елена добре скрита в храсталака и отиде да търси брод, какъвто намери лесно: беше само на няколко десетки крачки от мястото, където бяха стигнали. Тъкмо оттук ония коняри прекарваха конете на другия бряг на реката, която впрочем цялата беше доста плитка, само бреговете й бяха мъчно достъпни, защото бяха обраснали и блатисти. Като се прехвърлиха на отвъдната страна, тръгнаха бързо срещу течението на реката и пътуваха така без почивка чак до настъпването на нощта. Пътят беше тежък, тъй като в Кагамлик се вливаха много потоци, които при устията се разливаха по-широко и образуваха тук-таме тресавища и мочури. Трябваше постоянно да търсят бродове или да се промъкват през храсталаци, мъчнопроходими за конници. Конете се измориха страшно и едва влачеха крака. Понякога така затъваха, та на Заглоба се струваше, че няма да се измъкнат вече. Най-сетне излязоха на висок сух бряг, обрасъл с дъбова гора. Но беше вече дълбока и много тъмна нощ. Беше невъзможно да продължат по-нататък, в тъмнината можеше да попаднат на опасни тресавища и да загинат. Затова пан Заглоба реши да чакат до сутринта.
Разседла конете, спъна ги и ги пусна да пасат, след което започна да събира листа, направи от тях постеля, покри я с чуловете и като загърна Елена с наметалото си, каза:
— Легни си, ваша милост, и спи, няма какво друго да правиш. Росата ще ти измие очичките, а това е добре. Аз също ще сложа глава върху седлото, защото вече не си усещам костите. Огън няма да палим, да не привлечем тук пастири. Нощта е къса, щом се развидели, ще продължим пътя си. Спи спокойно, ваша милост. Криволичихме като зайци и наистина не минахме много път, но така затрихме следите подире си, че ще си стъпи на врата някой, докато ни намери. Лека нощ, ваша милост!