— Лека нощ, ваша милост пане!
Стройното казаче коленичи и дълго се моли, като вдигаше очи към звездите, а пан Заглоба взе седлото на гръб и го отнесе малко по-настрани, където си беше харесал място за спане. Брегът бе добре избран за нощуване, защото беше висок и сух, следователно без комари. Гъстите дъбови листа можеха да станат добро укритие срещу дъжд.
Елена дълго не можа да заспи. Събитията от миналата нощ веднага се заредиха като живи пред очите й, от тъмнината изникнаха лицата на убитата стринка и братовчедите. Струваше й се, че е затворена заедно с техните трупове в трема и че Богун ей сега ще влезе вътре. Тя виждаше бледото му лице и черните самурени вежди, свити от болка, както и впитите в нея очи. Обзе я неизразима тревога. Ами ако внезапно в мрака, който я обкръжава, наистина види двете блеснали очи…
Луната се мярна за кратко иззад облаците, освети с шепа лъчи дъбравата и придаде фантастични форми на стъблата и клоните. Дърдавци се обадиха по ливадите, пъдпъдъци по степите; понякога долитаха някакви странни отгласи на птици или нощни зверове. Конете пръхтяха наблизо и като пощипваха трева и скачаха спънати, все повече се отдалечаваха от легналите. Но всички тия гласове успокояваха Елена, понеже разпръсваха фантастичните видения и я връщаха в действителността; те й говореха, че тоя трем, който постоянно се изправяше пред очите й, и тия трупове на роднините, и тоя бледен Богун с мъст в очите — всичко това е измама на сетивата, въображение на страха, нищо повече. Преди няколко дни мисълта за такава нощ под голо небе в диво място би я уплашила до смърт; днес тя трябваше да си припомня, че наистина се намира край Кагамлик, далече от своята моминска стая, за да се успокои.
Сега дърдавци и пъдпъдъци се обаждаха на приспивка, проблясваха звезди, когато повеят раздвижваше клоните, бръмчаха бръмбари по дъбовите листа — и най-сетне тя заспа. Но нощите в тая пустош имат и своите изненади. Раззаряваше се вече, когато до ушите й достигаха отдалеко някакви страшни гласове, някакво ръмжене, виене, хъркане, после толкова болезнено и пронизително цвилене, че кръвта се смръзна в жилите й. Тя скочи на крака, обляна в студена пот, ужасена и без да знае какво да прави. Внезапно пред очите й се мярна Заглоба, който тичаше без шапка към тия гласове с пистолет в ръце. След малко се разнесе гласът му „Уха! Уха! Вълк!“ — чу се гръм и всичко замлъкна. На Елена се струваше, че чака цели векове; но най-сетне ниско под брега отново чу гласа на Заглоба:
— Псета ви яли, кожите ви одрали! Дано евреите да си направят яки от вас!
В гласа на Заглоба звучеше истинско отчаяние.
— Ваша милост, какво се е случило? — попита момичето.
— Вълци изядоха конете ни.
— Господи, Света Богородице! И двата ли?
— Единият е разкъсан, а другият така ранен, че и хвърлей място не ще може да измине. През нощта са се отдалечили на повече от триста крачки и пиши ги бегали.
— Какво ще правим сега?
— Какво ще правим ли? Ще си издяламе тояги и ще ги яхнем. Знам ли аз какво да правим? Да се отчае човек! Казвам ти, ваша милост панно, че дяволът явно ни има зъб — и в това няма нищо чудно, защото той ще да е приятел или направо роднина на Богун. Какво ще правим ли? Ако зная какво да правим, нека се обърна на кон, поне ваша милост ще има с какво да пътува. Да не ми е името Заглоба, ако някога съм изпадал в подобно положение.
— Ще тръгнем пеш…
— Това е добре за ваша милост, че си на двайсет години, но не и за мене, при моята циркумференция164 да пътувам по селска мода. Макар че пак не се изразявам добре, защото тук всеки селянин ще си намери кон и само кучетата ходят пеш. Пълна десперация165, Бога ми. Ех, няма да седим тук, ще вървим, но кога ще стигнем в Золотоноша — това не зная. Ако да бягаш не е приятно дори и с кон, пеш е още по-лошо. Случи ни се най-лошото, което можеше да ни се случи. Ще трябва да оставим седлата, а храната ще нося на гърба си.
— Аз няма да позволя, ваша милост, да носиш сам каквото ни е нужно, ще нося и аз.
Настроението на Заглоба се подобри, като видя той тая готовност на момичето.
— Ваша милост панно — рече той, — аз трябва да съм турчин или поганец, за да позволя такова нещо! Не са за носене тия белички ръчици, не са за носене тия изящни рамене. Бог ще ми помогне някак да се справя и сам, но ще трябва да почивам често, защото винаги съм бил въздържан в яденето и пиенето и от това сега се задъхвам. Ще вземем чуловете да спим на тях и малко храна. То от нея и няма да остане много, като имам предвид, че сега ще трябва добре да се подкрепим.