Седнаха да се хранят и пан Заглоба, забравил прехвалената си въздържаност, се мъчеше да предотврати задъхването. Към пладне отидоха при брода, през който изглежда, че от време на време минаваха хора и коли, тъй като и на двата бряга се виждаха следи от колелета и конски копита.
— Дали това е пътят за Золотоноша? — каза Елена.
— Няма кого да попитаме.
Пан Заглоба едва завърши думата си и до ушите им стигна далечен човешки глас.
— Чакай, ваша милост, ще се скрием — прошепна Заглоба. Гласът се приближаваше все повече.
— Виждаш ли нещо, ваша милост? — попита Елена.
— Виждам.
— Кой се приближава?
— Просяк слепец с лира. Води го някакво момченце. Сега свалят обущата си. Ще преминат реката към нас.
След малко по пляскането на водата се разбра, че те наистина преминават.
Заглоба и Елена излязоха от скривалището си.
— Слава на Бога! — каза високо шляхтичът.
— Вовеки веков — отговори просякът. — А кой е там?
— Християни, не бой се, старче, на ти една орта166.
— Свети Миколай да ви даде щастие и здраве.
— А вие откъде идвате, старче?
— От Броварки.
— А тоя път накъде води?
— За чифлици, пане, за села…
— А до Золотоноша ще стигнем ли по него?
— Може, пане.
— Отдавна ли тръгнахте от Броварки?
— Вчера сутринта, пане.
— А в Розлоги бяхте ли?
— Бяхме. Но разправят, че там дошли рицари и станала битка.
— Кой разправяше това?
— В Броварки разправяха. Там дойде един от слугите на княгинята и каквото разправяше, косата да ти настръхне!
— А вие не го ли видяхте.
— Аз, пане, никого не виждам. Аз съм сляп.
— А това момченце?
— То вижда, но е нямо, само аз го разбирам.
— Далеко ли е оттук до Розлоги, защото ние тъкмо там отиваме.
— Ой, далеко!
— Значи, казвате, че сте били в Розлоги?
— Бяхме, пане.
— Така ли? — каза пан Заглоба и внезапно хвана момченцето за врата.
— Ах, вие вагабонти, крадци, нехранимайковци, ходите да шпионирате, селяните подстрекавате към бунт! Хей, Федор, Олеша, Максим, хванете ги, съблечете ги до голо и ги обесете или удавете! Бийте ги, това са бунтовници, шпиони, бий, убивай!
Той започна да дърпа момчето и да го разтърсва силно, като крещеше все по-високо. Просякът падна на колене и започна да моли за милост, момчето издаваше пронизителни викове, присъщи на немите, а Елена гледаше смаяна това нападение.
— Какво правиш, ваша милост? — питаше тя и не вярваше на собствените си очи.
Но пан Заглоба крещеше, ругаеше, разтърсваше целия ад, призоваваше всички злини, бедствия, болести — заплашваше с всякакви мъки и смърт.
Младата княгиня помисли, че си е загубил ума.
— Бягай! — викаше й той. — Не ти прилича да гледаш това, което ще стане тук, бягай, ти казвам.
Изведнъж той се обърна към просяка:
— Сваляй си дрехите, пръчо, ако не, веднага ще те накълцам на парчета.
И като събори момчето на земята, почна със собствените си ръце да го съблича. Ужасеният просяк свали с най-голяма бързина лирата, торбата и горната си дреха.
— Сваляй всичко!… По-добре да бяха те утрепали! — крещеше Заглоба.
Старецът започна да сваля ризата си. Като видя накъде отива работата, княгинята се отдалечи бързо, за да не оскверни своята скромност с гледката на голи телеса, а подире й още долитаха ругатните на Заглоба.
Като се отдалечи доста много, тя се спря и не знаеше какво да прави. Наблизо имаше съборено от вятъра дърво, тя седна на него и зачака. До ушите й достигаха крясъците на нямото момче, стоновете на стареца и врявата, която вдигаше пан Заглоба.
Най-сетне всичко утихна. Чуваше се само чуруликането на птиците и шумолът на листата. След малко се чуха пъхтене и тежки стъпки.
Беше пан Заглоба.
На рамо носеше дрехите, смъкнати от просяка и момчето, в ръката си държеше два чифта обуща и лира. Като се приближи, взе да мига със здравото си око, усмихваше се и сумтеше.