Князът, който седеше заобиколен от най-първите рицари, заповяда да станат и ги попита за какво са дошли.
— С писмо от хетмана — отвърна Сухарука.
Тогава князът впи поглед в казака и рече спокойно, но като натъртваше на всяка дума:
— От негодника, нехранимайковеца и разбойника, не от хетмана!
Запорожците побледняха или по-скоро само посиняха и с наведени глави стояха мълчаливи при вратата.
А князът заповяда на пан Машкевич да вземе писмото и да прочете.
Писмото беше смирено. Дори и след победата при Корсун у Хмелницки държеше връх лисицата над лъва, змията над орела, защото той помнеше, че пише на Вишньовецки176. Може би той се умилкваше, за да успокои и така по-лесно да ухапе, но се умилкваше. Пишеше, че станалото е по вина на Чаплински; а това, че хетманите също били сполетени от зла участ, не било негова, на Хмелницки вина, а на злата им съдба и на гнета, който изпитват казаците в Украйна. Но той моли княза да не се сърди за това и да благоволи да му прости, заради което той завинаги ще остане послушен и смирен слуга на княза; а за да спечели княжеското благоволение за своите пратеници и да ги спаси от строгостта на неговия гняв, заявява, че пуска здрав и читав хусарския поручик Скшетуски, хванат в Сечта.
Като слушаха това писмо, самите пратеници бяха учудени, понеже дотогава те не знаеха какво се съдържа в писмото и предполагаха, че по-скоро ще има обиди и дръзки предизвикателства, а не молби. Ясно им беше само, че Хмелницки не иска да заложи всичко на карта срещу толкова прославения вожд и вместо да тръгне с всичките си сили против него, протака, мами с покорство, изглежда очаква силите на княза да се стопят в походите и борбите с отделни хайдути, с една дума: явно се страхува от княза. Затова и пратениците се смириха още повече и докато се четеше писмото, внимателно следяха с очи лицето на княза — дали случайно няма да прочетат по него своята смърт. И макар че на идване бяха готови за нея, сега ги обземаше страх. А князът слушаше спокойно, само от време на време притваряше клепачи, сякаш искаше да спре скритите в очите си мълнии, и се виждаше като на длан, че едва сдържа страшния си гняв. Когато четенето на писмото свърши, той не продума нито една дума на пратениците, само заповяда на Володийовски да ги изведе и да ги задържи под стража, после се обърна към полковниците и им каза следните думи:
— Много е хитър тоя неприятел и или иска с това писмо да ме приспи, за да нападне заспалия, или ще потегли навътре в Жечпосполита и ще сключи там договор, ще издейства прошка от мудните сановници и краля и тогава ще се чувства в безопасност, защото, ако поискам и след това да воювам с него, тогава вече не той, а аз ще престъпя волята на Жечпосполита и ще минавам за бунтовник. Вурцел чак се хвана за главата.
— О, vulpes astuta!177
— Какво съветвате тогава да направим, ваша милост панове? — попита князът. — Говорете смело, а после аз ще ви обявя моята воля.
Старият Зачвилиховски, който беше напуснал Чигирин и отдавна се беше присъединил към княза, рече:
— Нека бъде според волята на ваша княжеска светлост. Но ако ми е позволено да съветвам, ще кажа, че с присъщата си проницателност ваше княжеско височество разбра намеренията на Хмелницки, защото те са именно такива, а не други. Затова аз смятам, че на неговото писмо не трябва да се обръща внимание, а трябва най-напред княгинята да се настани на безопасно място, след което да преминем отвъд Днепър и да започнем войната, преди Хмелницки да е сключил каквито и да било договори, тъй като срам и позор би било за Жечпосполита, ако остави безнаказани такива insulta178. Впрочем — тук той се обърна към полковниците — чакам мнението на ваша милост панове, защото не смятам моето за безпогрешно.
Началникът на охраната, пан Александър Замойски, се удари по сабята.
176
Самоил Величко, с. 79. Хмелницки писал на княза: „… за да не би той, княз Вишньовецки, да се засяга и да благоволи да насочи своя гняв против него, против Хмелницки, за онова, което се бе случило с хетманите.“ — Б.а.