— Съветвайте, говорете, обяснявайте какво значи това — каза той на офицерите, — моята глава не ражда нищо!
— Аз мисля, че тя ще е в Лубни — заяви пан Мигурски.
— Това не може да бъде — отвърна хоронжи Зачвилиховски, — защото, ако тя беше в Лубни, тогава Богун по-скоро би се скрил в Чигирин, а нямаше да се тика под носа на хетманите, за чийто погром още не е могъл да знае. А щом е разделил хората си и е преследвал в две посоки, значи е търсел нея, а не някого другиго.
— Но защо е питал за стар шляхтич и момче?
— Няма нужда от голяма sagacitas184, за да се отгатне, че ако е бягала, не е била с женски дрехи, а сигурно преоблечена, за да не я познаят. Ето защо смятам, че това момче е тя.
— О, вярно, съвсем вярно! — повториха другите.
— Да, но кой е тоя шляхтич?
— Това аз не зная — каза старият хоронжи, — но можем да поразпитаме. Селяните ще са видели кой е бил тук и какво се е случило. Я дайте насам стопанина на тая къща.
Офицерите скочиха и след малко докараха стопанина от обора, като го държаха за врата.
— Селянино — каза Зачвилиховски, — беше ли тук, когато казаците и Богун нападнаха имението?
Селянинът както обикновено започна да се кълне, че не е бил, че нищо не е видял и нищо не знае, но пан Зачвилиховски знаеше с кого си има работа, та каза:
— О, вярвам, погански сине, че ти си дебнел като котарак, когато са грабили имението! Тия ги разправяй на друг. Ето ти тук една жълтица, а там войник с меч — избирай! На това отгоре и селото ще изгорим, по твоя вина бедните хора ще пострадат.
Едва тогава селянинът почна да разправя какво е видял. Когато казаците започнали да гуляят на двора пред къщата, той отишъл с другите да види какво става. Чули, че княгинята и князете са убити, но че Миколай ранил атамана, който лежи полужив. Не могли да узнаят какво е станало с младата княгиня, но още на другата сутрин, чули, че избягала с един шляхтич, който бил дошъл с Богун.
— Ето това е! Ето това е! — каза пан Зачвилиховски. — Ето ти, селянино, жълтицата. Виждаш, че нищо лошо не ти правим. А ти видя ли този шляхтич? Някой от съседите ли беше?
— Видях го, пане, но не е тукашен.
— А как изглеждаше?
— Дебел, пане, като бъчва, с прошарена брада. А псуваше като дявол. Сляп с едното око.
— О, за бога! — каза пан Лонгинус. — Та това ще е пан Заглоба, кой друг!?
— Заглоба? Чакай, ваша милост! Заглоба… А може и да е той! Те се бяха сдушили в Чигирин с Богун, пиеха заедно и играеха на зарчета. Може да е той. Това е неговият контерфект185!
Тук пан Зачвилиховски отново се обърна към селянина:
— Тоя ли шляхтич е избягал с младата княгиня?
— Той. Така чухме ние.
— А вие познавате ли Богун добре?
— Ой, ой, пане! Ами че той прекарваше тук по цели месеци.
— Дали тоя шляхтич не я е отвел по негова воля?
— Откъде накъде, пане! Той завързал Богун и го увил с жупана, а княгинята, казваха, отвлякъл и вече човешко око не я е видяло. Атаманът виеше като луд. Призори заповяда да го вържат между два коня и полетя към Лубни, но не можал да ги настигне. После ги гонил в друга посока.
— Слава на Бога! — каза Мигурски. — Тя ще е в Лубни, нищо, че са я гонили и към Черкаси. Като не са я намерили там, са опитали тук.
Пан Скшетуски вече беше коленичил и се молеше пламенно.
— Бре, бре — мърмореше старият хоронжи, — не очаквах от Заглоба такава смелост, с такъв буен мъж като Богун да се реши да влиза в разправии. Вярно, че той имаше голяма симпатия към пан Скшетуски заради оная тригодишна лубнинска медовина, която пихме заедно в Чигирин, той много пъти ми е говорил за това и наричаше Скшетуски великолепен кавалер. Само че всичко това не ми се побира в главата, защото много нещо е изпил той и за сметка на Богун. А да върже Богун и да отвлече момичето — такава смела постъпка не съм очаквал от него, винаги съм го смятал за хайта и страхливец. Той е способен, но е голям колорист186, а на такива хора цялата им смелост обикновено е в устата.
— Все едно, важното е, че е изтръгнал княгинята от разбойническите ръце — каза пан Володийовски. — А понеже, както се вижда, не му липсва находчивост, сигурно ще избяга заедно с нея, за да избегне опасността от страна на неприятелите.
— Собственият му живот зависи от това — отговори Мигурски. А после се обърна към пан Скшетуски: — Утеши се, скъпи другарю!
— Всички ще ти бъдем шафери!