— И ще се напием на сватбата ти! Зачвилиховски добави:
— Ако е избягал зад Днепър и е узнал за погрома при Корсун, би трябвало да възвие към Чернигов, а в такъв случай ще го настигнем.
— За успешния край на грижите и страданията на нашия приятел! — извика Шлешински.
Почнаха да вдигат наздравици за пан Скшетуски, за княгинята, за техните бъдещи потомци и за пан Заглоба и така минаваше нощта. На разсъмване затръбиха за поход — войската тръгна към Лубни.
Колоната се движеше бързо, защото отрядите на княза вървяха без обоз. Пан Скшетуски искаше да полети напред с татарската хоронгва, но беше твърде слаб, а и князът го държеше при себе си, тъй като искаше да чуе доклада му за неговата мисия в Сечта. Затова рицарят трябваше да докладва как е пътувал, как са го нападнали в Хортица и са го повлекли към Сечта, замълча само за споровете си с Хмелницки, за да не помислят, че се хвали. Князът най-много се разтревожи от вестта, че старият Гроджицки не е имал барут и поради това е смятал, че не ще може да се защитава дълго.
— Това е неизразима загуба — казваше князът, — защото тая крепост би могла дълго да пречи на бунта и да възпира бунтовниците. Пан Гроджицки е голям военачалник, истински decus et praesidium187 на Жечпосполита. Защо обаче не е поискал барут от мене? Щях да му дам от лубнинските складове.
— Изглежда е смятал, че великият хетман ех officio188 е трябвало да помни за това — каза пан Скшетуски.
— Вярвам… — рече князът и замлъкна. Но след малко продължи:
— Великият хетман е стар и опитен воин, но твърде много вярваше в себе си и това го погуби. Той подценяваше целия този бунт и ако аз бях побързал да му се притека на помощ, съвсем нямаше да ме посрещне с отворени обятия. С никого не искаше да дели славата, страхуваше се, че ще припишат победата на мене…
— И аз така мисля — рече Скшетуски сериозно.
— С камшик възнамеряваше да смирява Запорожието, но ето какво се случи. Бог наказа надменността. Поради тая именно надменност, която и сам Бог не търпи, гине Жечпосполита и струва ми се, че тук никой не е без вина…
Князът имаше право, защото дори и той не беше без вина. Не толкова отдавна по спора си с пан Александър Конецполски за Хаджач князът бе отишъл във Варшава с четири хиляди души, на които заповяда да нахълтат в сенаторската зала и да посекат всички, ако той бъде принуден да дава клетва. И вършеше това не за друго, а само от надменност — защото не можеше да допусне да не вярват на думите му и да го привличат под клетва.
Може би в тоя момент той си припомни тъкмо тая работа, защото се замисли — и продължи да язди мълчаливо, с поглед, зареян из широките степи от двете страни на пътя, — а може би мислеше за съдбата на тая Жечпосполита, която обичаше с цялата си гореща душа, но за която изглежда се приближаваше dies irae et calamitatis189.
Най-сетне след пладне на високия бряг на Сула се показаха издутите кубенца на лубнинските православни черкви, както и лъскавият покрив и островърхите кули на католическата черква „Свети Михал“. Войската бавно влизаше в града и това зае времето чак до вечерта. Сам князът веднага се запъти за замъка, в който според предварително издадените заповеди всичко трябваше да бъде готово за път; а хоронгвите се разположиха да нощуват в града, което не беше лесно, защото тук се бе насъбрал много народ. Поради вестите за разширяването на междуособиците на десния бряг и поради кипежа между селяните цялата шляхта на Задднеприето се бе събрала в Лубни. Надошла бе шляхта дори от далечни места с жените, децата, прислугата, конете, камилите и с цели стада добитък. Дошли бяха също така комисарите на княза, подстаростите, най-различни служебни лица от шляхтишкото съсловие, арендатори, евреи — с една дума, всички, срещу които бунтът можеше да насочи острието си. Човек би казал, че в Лубни има някакъв голям ежегоден панаир, защото не липсваха дори московски търговци и астрахански татари, които бяха тръгнали със стока за Украйна и се бяха спрели тук поради войната. На пазарището имаше хиляди най-разнообразни коли — с колелета, вързани с ракита и с колелета без спици, изрязани от едно дърво; казашки талиги, шляхтишки карети. По-високите гости се бяха настанили в замъка и в странноприемницата, а по-дребните и прислугата — в палатки около черквите. По улиците бяха запалили огньове, на които се готвеше храна. И навсякъде блъсканица, бъркотия и глъч, като в кошер. Най-различни облекла и най-разнообразни униформи; войници на княза от различните хоронгви: хайдути, паюци, евреи с черни кафтани, селяни, арменци е виолетови шапчици, татари с овчи кожуси. Чуваха се най-различни езици, подвиквания, проклятия, плач на деца, лай на кучета и рев на говеда. Тия тълпи приветстваха с радост пристигащите хоронгви, защото в тях виждаха сигурно покровителство и спасение. Други отидоха при замъка, за да крещят в чест на княза и княгинята. Сред тълпата също така се носеха най-различни слухове: че князът остава в Лубни, че заминава чак за Литва, та ще трябва да се пътува подир него; казваха дори, че вече бил победил Хмелницки. А князът, след като се поздрави със съпругата си и съобщи, че на другия лен ще трябва да пътува, гледаше загрижено тия безброй каруци и хора, които щяха да се влачат подир войската, да му бъдат като букаи на краката и да забавят похода. Утешаваше го само мисълта, че отвъд Брагин, в по-спокоен край, всичко това ще се пръсне, ще потърси убежище по най-различни кътища и ще престане да му тежи. Самата княгиня с придворните дами и двора щеше да бъде изпратена във Вишньовец, та князът да може да тръгне на война спокойно и без пречки с всичките си сили. Приготовленията в замъка бяха вече завъртени, колите с вещите и скъпоценностите натоварени, хранителните припаси също, дворът беше готов веднага да се качи на колите и конете. А тия приготовления беше извършила княгиня Гризелда, която в нещастието имаше също така голяма душа като княза и почти беше равна на него по енергия и твърдост на характера. Това обстоятелство много зарадва княза, при все че сърцето му се късаше при мисълта, че идва време да напусне лубнинското си гнездо, в което беше преживял толкова щастие, беше създал такава мощ и придобил толкова слава. Впрочем тая тъга споделяха всички: и войската, и прислугата, и целият двор; защото всички бяха уверени, че когато князът воюва в далечни места, неприятелят няма да остави Лубни на спокойствие, но ще си отмъщава на тия любими стени за всички удари, които ще понесе от ръцете на княза. Затова не липсваше плач и вайкане, особено между жените и ония, които се бяха родили тук и оставяха бащините си гробове.