Скръб владееше всички души. Градът зовеше подир заминаващите със звъна на камбаните, сякаш молеше и заклинаше от своя страна да не го напускат, да не го оставят в несигурност, да не го излагат на бъдещата лоша съдба; зовеше, сякаш с тоя тъжен звън на камбаните искаше да се сбогува и да се запечата в паметта…
И така, при все че походът се отдалечаваше, главите бяха обърнати към града, а по всички лица се четеше въпросът: „Дали не за последен път?“
Точно така! От цялата тая войска и навалица, от хилядите, които в тоя момент вървяха заедно с княз Вишньовецки, нито той самият, нито който и да било друг щеше да види отново тоя град и тая страна.
Тръбите свиреха. Походът се движеше бавно, но непрекъснато и след някое време градът започна да се забулва от светлосиня мъгла, къщите и покривите се сливаха в една маса, която светеше силно на слънцето. Тогава князът препусна напред коня си и като излезе на една висока могила, застана неподвижен и гледа дълго. Защото тоя град, който блестеше сега на слънцето, и целият този край, който се виждаше от могилата, беше дело на неговите предци и негово собствено. Защото князете Вишньовецки бяха превърнали тия глухи някога пустини в заселен край, отворили ги бяха за човешки живот и може да се каже: те бяха създали Задднеприето. А най-голямата част от това дело беше създал именно князът. Той бе строил тия черкви, чиито кули се синеят ей там над града, той бе укрепил града, той го бе свързал с пътища с Украйна, той изкореняваше горите, пресушаваше блата, издигаше замъци, основаваше села и заселища, докарваше жители, преследваше грабителите, бранеше от татарски нападения, поддържаше мира, желан от земеделеца и търговеца, утвърждаваше закона и справедливостта. Чрез него тоя край живееше, развиваше се и цъфтеше. Той му беше душата и сърцето — а сега дойде време да напусне всичко това.
И не за грамадното богатство, равно на цяло немско княжество, скърбеше князът, а понеже се беше привързал към това дело на собствените си ръце и знаеше, че когато той няма да бъде тук, ще изчезне всичко, че многогодишната работа ще бъде унищожена веднага, че трудът ще отиде на вятъра, ще се развихрят дивите инстинкти, пожари ще погълнат селата и градовете, татарин ще пои конете си в тия реки, гора ще израсте върху пепелищата и — ако е рекъл Бог той да се върне — ще трябва всичко, съвсем всичко да се започва отново — а може би вече няма да има и тия сили, и времето няма да стигне, и вяра като предишната няма да се намери. Тук бяха изминали годините, които бяха за него слава пред хората, заслуга пред Бога — а сега славата и заслугата ще се разпръснат като дим…
И две сълзи бавно се търколиха по бузите му.
Това бяха последните сълзи, след които в тия очи останаха само светкавици.
Конят на княза протегна тия и зацвили, а на неговото цвилене веднага отговориха другите коне от хоронгвите. Тия гласове сепнаха княза от замислеността му и го изпълниха с утеха. Ами че на него му остават още шест хиляди верни другари, шест хиляди саби, благодарение на които светът стои пред него открит и които унилата Жечпосполита чака като единствено спасение. Със задднепърския спокоен живот беше свършено, но там, където гърмят оръдия, където села и градове горят, където нощем цвиленето на татарските коне и казашките крясъци се смесват с плача на робите, със стоновете на мъже, жени и деца — там полето е открито, за да се сдобие и със славата на спасител, и с прозвището баща на отечеството… Кой ще протегне ръка за тоя венец, кой ще спасява така опозорената, стъпкана от селяшките крака, унизена, над гроб надвесена родина, ако не той — князът, ако не тая войска, която ето там долу святка и блести с насочено към слънцето оръжие?
В тоя момент походът минаваше в подножието на могилата и при вида на княза, застанал с жезъл в ръка на върха под кръста, изведнъж от гърдите на всички войници се изтръгна възгласът:
— Да живее князът! Да живее нашият вожд и хетман Йереми Вишньовецки!
И стотици знамена се сведоха под краката му, хусарите издадоха страшен звук със своите карваши190, котлите загърмяха в съпровод на възгласите.
Тогава князът извади сабята си, издигна я към небето, повдигна очи нагоре и заговори така:
— Аз, Йереми Вишньовецки, руски воевода, княз на Лубни и Вишньовец, се заклевам пред тебе, Боже, пред Светата едносъщна троица и пред тебе, Пресвета майко, че като вдигам тая сабя срещу бунтовниците, от които е опозорено отечеството, няма да я прибера в ножницата, докато имам сили и живот, докато не измия тоя позор, докато не сваля всеки неприятел в краката на Жечпосполита, докато не усмиря Украйна и не потопя в кръв селските бунтове. И понеже давам тоя обет с чисто сърце, помогни ми, Боже — амин!