Скоро разездите установиха, че така именно се постъпва. И всеки ден докарваха подпалвачи, с които окичваха крайпътните борове.
Огънят се разширяваше бързо, но надлъж по реките на изток и запад, а не на север. Нощем небето ставаше червено, докъдето поглед стига. От вечерта до разсъмване жените пееха молитвени песни. Уплашените диви животни от пламтящите гори търсеха убежище на пътя и следваха похода, като се смесваха със стадата домашни животни. Вятърът носеше пушеци, които закриха целия хоризонт. Войската и колите се движеха като в гъста мъгла, през която не се виждаше нищо. Гърдите нямаха какво да дишат, димът смъдеше в очите, а вятърът докарваше все повече. Слънцето не можеше да пробие през тия облаци и нощем беше по-светло, отколкото денем, защото светеха пожарищата. Гората изглеждаше, че няма край.
През такива обхванати от огъня гори и пушеци водеше княз Йереми своята войска. Заедно с това дойдоха вести, че неприятелят иде от другата страна на Трубеж, но не се знаеше колко голяма е неговата сила — все пак татарите на Вершул провериха и установиха, че той е още много далеко.
В това време в стана една нощ пристигна пан Суходолски от Боденки, от другата страна на река Десна. Той беше някогашен дворянин с право да подава ръка на княза, който преди няколко години се беше оттеглил на село. Пан Суходолски също бягаше от селяните, но донесе една новина, за която още не се знаеше сред войската.
И тя предизвика голямо смущение, когато, запитан от княза за новини, Суходолски отговори:
— Лоша работа, ваша княжеска светлост! Сигурно вече знаете както за погрома над хетманите, така и за смъртта на краля.
Князът, който седеше на малка походна табуретка пред палатката, скочи:
— Какво? Кралят умрял?
— Милостивият господар предаде Богу дух в Мереч цяла седмица преди погрома при Корсун — каза Суходолски.
— Бог в своето милосърдие не му е дал да доживее тоя момент! — отговори князът. После се хвана за главата и продължи: — Страшни времена идват за Жечпосполита. Конвокации191 и елекции192 — interregnum193, крамоли и задгранични машинации сега, когато целият народ трябва да се превърне в един меч, в една ръка. Бог ще да е отвърнал от нас лицето си и в своя гняв се кани да ни накаже за греховете ни. Само крал Владислав можеше да угаси тоя пожар, защото казаците премного го обичаха, а и беше войнствен господар.
В тоя момент петнайсетина офицери, между които Зачвилиховски, Скшетуски, Барановски, Вурцел, Махницки и Поляновски, се приближиха до княза, който им рече:
— Ваша милост панове, кралят е умрял!
Шапките бяха свалени като по команда. Лицата станаха сериозни, тая толкова неочаквана вест сякаш отне говора на всички. Едва след малко избухна всеобща скръб.
— Дай му, Боже, вечен покой — каза князът.
— И светлото му име да пребъде във вековете!
Малко след това свещеник Муховецки запя „Dies irae“194 и сред тия гори, сред тоя дим неизразимо униние обхвана сърцата и душите. На всички се струваше, че сега вече сякаш са останали сами на тоя свят пред страшния неприятел… и че срещу него нямаха никого другиго освен своя княз.
Затова всички обърнаха очи към него и нова връзка възникна между него и войнството.
Същия ден вечерта князът рече на Зачвилиховски така, че го чуха всички:
— На нас ни е необходим войнствен крал, затова, ако Бог позволи да дадем нашия глас на елекциите, ще го дадем за принц Карол, който има по-войнствен дух от Кажимеж.
— Vivat Carolus rex!195 — завикаха офицерите.
— Vivat! — повториха хусарите, а подир тях цялата войска. Но едва ли князът воевода е очаквал, че тия възгласи в Задднеприето сред глухите черниговски гори, ще стигнат чак до Варшава и ще изтръгнат от ръцете му жезъла с голямата корона.
Двадесет и пета глава
След деветдневен поход, в който пан Машкевич беше Ксенофонт196, и тридневно прехвърляне през река Десна войските най-сетне стигнаха до Чернигов. Пръв заедно с Волоша влезе в града пан Скшетуски, когото князът нарочно изпрати да заеме Чернигов, за да може по-скоро да разпита за княгиня Елена и Заглоба. Но и тук, както и в Лубни, нито в града, нито в замъка някой бе чул нещо за тях. Те бяха изчезнали някъде без следа като камък във водата и рицарят сам вече не знаеше какво да мисли за това. Къде са могли да се скрият? Разбира се, не в Москва, нито в Крим или в Сечта. Оставаше само едно предположение, че са се прехвърлили през Днепър, но в такъв случай веднага са попаднали в центъра на бурята. Там има кланета, пожарища, пияни тълпи, запорожци и татари, от които дори и мъжкото облекло нямаше да предпази Елена, защото дивите неверници с готовност вземаха в робство момчета поради голямото им търсене на стамбулските пазари.