Скшетуски, макар и сам изтерзан, се усмихна и отвърна:
— Отгатвам какво искаш да кажеш, нали видях как днес те обявиха за рицар.
При тия думи пан Лонгинус скръсти ръце:
— Така е, защо да крия повече, обикнах, братче, обикнах… Ех, че беда!
— Не се тревожи. Аз не вярвам, че Тухай бей си е заминал вече, а освен това ти ще имаш толкова неверни, колкото тия комари над главите ни.
Наистина цели облаци от комари се носеха над конете и хората, защото войските бяха навлезли в местност с непроходими блата, мочурливи гори, размекнати ливади, реки, рекички и потоци, в край пуст, глух, истински дебри, за които местните жители казваха в ония времена:
Наистина по тая кал растяха не само гъби, но и грамадни богатства за пановете въпреки горните стихове. В тоя момент обаче хората на княза, които в по-голямата си част бяха расли и израсли по сухите, високи задднепърски степи, не искаха да вярват на собствените си очи. Вярно е, че и там имаше на места блата и гори, но тук цялата страна изглеждаше като едно мочурище. Нощта беше хубава, светла — и при блясъка на луната, докъдето поглед стига, не можеше да се зърне нито сажен суха почва. Само отделни китки дървета се чернееха над водата, горите изглеждаха като израсли от водата, вода се плискаше под конските копита, вода изстискваха колелетата на колите и оръдията. Вурцел изпадна в отчаяние. „Странен поход — казваше той, — при Чернигов ни заплашваше огън, а тук ни залива вода.“ И наистина, земята, въпреки своето предназначение, тук не даваше здрава опора на краката, а се огъваше и тресеше, сякаш искаше да се разтвори и да погълне тия, които се движеха по нея.
През Припет войските се прехвърляха четири дни, после почти всеки ден трябваше да преминават реки и рекички, които течаха по разкиснатата земя. А никъде нямаше мост. Цялото местно население се движеше с лодки, с ладии. След няколко дни започнаха мъгли и дъждове.
Хората напрягаха последни сили, за да се измъкнат най-сетне от тия прокълнати места. А князът бързаше, караше и другите да бързат. Заповяда да секат цели гори, да правят пътища от дървени трупи и вървеше напред. А войникът, като виждаше как князът не жали сили, как от сутрин до късна нощ обикаля на кон, как сам ръководи войската, бди за похода, всичко лично разпорежда — не смееше да роптае, при все че напрежението беше свръх силите. От сутрин до вечер да гизнат във вода и влага — това беше общата съдба на всички. Роговата покривка на конските копита започна да пада, много от конете не можеха вече да теглят оръдията, затова пехотата и драгуните на Володийовски почнаха да ги влачат. Отборните полкове като хусарите на Скшетуски, Зачвилиховски и бронираните вземаха брадви, за да правят пътища. Това беше славен поход при студ, вода и глад, в който волята на вожда и ентусиазмът на войниците преодоляваха всички пречки. Досега никой не беше се осмелил да води войска оттук през пролетта, при разлив на водите. За щастие, походът не беше прекъснат нито един път от нападение. Населението там беше тихо, спокойно, не мислеше за бунт и макар по-късно казаците да го подбуждаха, а чуждият пример да го насърчаваше, не искаше да влиза в тяхната войска. Затова и сега гледаше със сънени очи похода на рицарските отряди, които се показваха като призраци от горите и мочурищата и преминаваха като сън; то даваше водачи, изпълняваше тихо и послушно всичко, което се искаше от него.
Като виждаше това, князът забраняваше строго всяко войнишко своеволие и подир войската не се носеха човешки стонове, проклятия и оплаквания, а когато след преминаването на войските в някое задимено село оставаше вест, че княз Ярема е минал, хората клатеха глава и си казваха тихо:
— Ами че той е добър княз.
Най-сетне след двайсет дни свръхчовешки труд и усилия войските на княза навлязоха в разбунтувания край. „Ярема иде! Ярема иде!“ — разнесе се по цяла Украйна, чак зад Дивите поля, до Чигирин и Ягорлик. „Ярема иде!“ — носеше се по градовете, селата, хуторите и пчелините и при тая вест косите, вилите и ножовете изпадаха от ръцете на селяните, лицата побледняваха, разбунтуваните тълпи побягнаха нощем на юг като глутници вълци при звука на ловни рогове; татаринът, заскитал се по тия места за грабеж, час по час скачаше от коня и долепваше ухо до земята; непревзетите още замъци и замъчета биеха камбани и се пееше: „Te Deum laudamus!“198