Тогава какво по-нататък, говорете! Да тръгнем срещу Вишньовецки ли? В такъв случай той ще задържи нашите и татарските сили, а в това време войските от вътрешността на Жечпосполита ще се съберат и ще му дойдат на помощ. Избирайте…
Разтревожените полковници мълчаха, а Хмелницки говореше:
— Защо се свихте така? Защо вече не настоявате да тръгна срещу Варшава? Щом не знаете какво да правим, оставете това на мене, пък дай Боже да запазя и своята, и вашите глави и да получа удовлетворение за запорожката войска и за всички казаци.
Като че ли оставаше само един изход: преговорите. Хмелницки добре знаеше колко много можеше да се получи в Жечпосполита по тоя път; той разчиташе, че сеймът по-лесно ще се съгласи на значителни отстъпки, отколкото на данъци, мобилизации и война, която щеше да бъде продължителна и трудна. Освен това знаеше, че във Варшава има могъща партия начело с краля, вестта за чиято смърт още не беше дошла199, с канцлера и много панове, които предпочитаха да спрат растежа на огромните магнатски богатства в Украйна, да направят от казаците сила в ръцете на краля, да сключат с тях вечен мир и да използват за друга война тия хиляди събрани войници. При тия условия Хмелницки можеше и за себе си да извоюва високо положение, хетмански жезъл да получи от кралските ръце, а и за казаците да издейства неизброими отстъпки.
Ето защо стоеше дълго край Бяла церква. Въоръжаваше се, изпращаше възвания на всички страни, събираше хора, създаваше цели армии, заемаше замъци, понеже знаеше, че поляците ще преговарят само със силен човек, но не тръгваше към вътрешността на Жечпосполита.
О, да можеше да сключи мир чрез преговори!… Тогава той би изтръгнал оръжието от ръката на Вишньовецки или — ако князът не сложи оръжие — не той, Хмелницки, а князът ще бъде бунтовник, който води война въпреки волята на краля и сеймовете.
Тогава той ще тръгне срещу Вишньовецки — но вече по пълномощие на краля и Жечпосполита — и ще удари последният час не само за княза, но и за всички украински кралчета, за техните богатства и обширни владения.
Така мислеше самозваният запорожки хетман, такава сграда на бъдещето градеше. Но по скелите, приготвени за тая сграда, често кацаха черните птици на грижите, съмненията, страховете — и грачеха зловещо.
Дали ще бъде достатъчно силна миролюбивата партия във Варшава? Ще започнат ли преговори с него? Какво ще кажат сеймът и сенатът? Ще си запушат ли там ушите за украинските стонове и викове? Ще затворят ли очи за пожарните отблясъци?…
Дали няма да натежи думата на пановете, които притежават безкрайни латифундии и ще искат да ги запазят? И дали Жечпосполита вече се е уплашила толкова много и ще бъде готова да му прости, задето се е съюзил с татарите?
А от друга страна, душата на Хмелницки се разкъсваше от съмнения дали и тоя бунт не се е вече прекалено много разгорял и разраснал. Дали тия подивели маси ще се оставят да ги подчини на някаква дисциплина? Добре — той, Хмелницки, ще сключи мир, а главорезите ще продължават от негово име да колят и палят или на него ще отмъстят за излъганите си надежди. Та това е придошла река, море, буря! Страшно положение! Ако взривът беше по-слаб, изобщо нямаше да преговарят с него, като със слабак. Но понеже бунтът е силен, преговорите могат да не успеят именно по тая причина.
И какво ще стане тогава?
Когато тези мисли завладяваха натежалата глава на хетмана, той се затваряше в своята квартира и пиеше по цели дни и нощи. Тогава между полковниците и селските маси се разпространяваше вестта: „Хетманът пие!“ И по негов пример пиеха всички, дисциплината отслабваше, избиваха пленници, биеха се помежду си, грабеха плячката — с една дума, започваше Страшният съд, владичеството на ужаса и жестокостта. Бяла церква се превръщаше в истински ад.
Един ден обаче при пияния хетман влезе шляхтичът Виховски, взет в плен при Корсун и издигнат в сан хетмански секретар. Щом влезе, той започна да разтърсва безцеремонно пияния, докато най-сетне го дръпна за ръцете, настани го на дивана и го свести.
— Какво има, по дяволите? — попита Хмелницки.
— Ваша милост хетмане, ставай и се съвземи — отговори Виховски, — пратеници са дошли.
Хмелницки скочи на крака и в един миг изтрезня.
— Хей — викна той на прислужника казак, който седеше на прага, — мантията, калпака и жезъла!
А после се обърна към Виховски:
— Кой е дошъл? От кого?