— Ваша милост воеводо — рече князът, — слава Богу, че сте дошли със свежи сили, защото аз вече едва издържам.
— Видях, че войниците на ваше княжеско височество са се измъчили много, клетите, което и мене ме тревожи много, тъй като идвам тук с молба ваше княжеско височество да ми се притечеш на помощ.
— Работата бърза ли е?
— Periculum in mora, periculum in mora!200 Нахлуха няколко десетки хиляди разбойници под водачеството на Кривонос, който, както чух, бил изпратен срещу ваше княжеско височество, но като узнал, че си тръгнал към Константинов, отправил се за там, а сега пътем обсади моята Махновка и такива поразии направи, че никой не е в състояние да ги опише.
— И аз чух за Кривонос и го чаках тук, но щом ме е отминал, виждам, че сам ще трябва да го търся. Работата наистина не търпи отлагане. Гарнизонът в Махновка голям ли е?
— В замъка има двеста немци, много добри войници, които ще издържат още някое време. Но най-лошото е, че в града са надошли много шляхтичи със семействата си, а градът е защитен само с един вал и с ограда от колове, та не ще може да се съпротивлява дълго.
— Работата наистина е неотложна — повтори князът, а после се обърна към слугата си: — Желенски! Тичай за полковниците.
В това време киевският воевода бе седнал на една пейка и пъхтеше; а се и пооглеждаше за вечеря, защото беше гладен, пък и обичаше да си похапва.
Скоро се чуха тежки стъпки на въоръжени лица и княжеските офицери влязоха — черни, отслабнали, брадясали, с хлътнали очи, със следи от неописуемо напрежение по лицата. Те се поклониха мълчаливо на княза и гостите и зачакаха какво ще им се каже.
— Ваша милост панове — рече князът, — конете при отрядите ли са?
— Тъй вярно.
— Готови ли сте?
— Както винаги.
— Много добре. След един час тръгваме срещу Кривонос.
— О? — възкликна киевският воевода и погледна учуден към пан Кшищоф, брацлавския заместник-съдия. А князът продължаваше:
— Тяхна милост Понятовски и Вершул ще тръгнат първи. След тях — Барановски с драгуните, а един час по-късно трябва да излезе и артилерията на Вурцел.
Полковниците се поклониха и напуснаха стаята, а след малко се чуха тръбите, които свиреха за поход. Киевският воевода не очакваше такова бързане и дори не го желаеше, защото беше уморен от пътя. Той бе разчитал, че ще почине ден-два у княза и пак ще успее — но ето че сега трябваше да се качи на коня веднага, без да спи, без да яде.
— Ваше височество княже — каза той, — но дали войниците ви ще стигнат до Махновка? Видях, че са страхотно fatigati201, а пътят е дълъг.
— Не се тревожи за това, ваша милост. Те отиват на бой като на сватба.
— Виждам това, виждам. Юначаги са тия войници, само че… и моите хора са изморени от пътя.
— Но нали, ваша милост, ти сам каза: periculum in mora.
— Това е вярно, но бихме могли да починем поне една нощ. Ние идваме чак откъм Хмелник.
— Ваша милост воеводо, ние пък идваме от Лубни, от Задднеприето.
— Цял ден бихме път.
— А ние цял месец.
След тия думи князът излезе, за да строи сам войската за поход, а воеводата опули очи към заместник-съдията пан Кшищоф, плесна се по коленете и каза:
— Така ми се пада. За Бога, те ще ме уморят тук от глад. Ех, че гореща кръв! Идвам за помощ, мисля, че подир много молби ще тръгнат след два-три дни, а ето че не дават на човека да си поеме дъх. Да ги вземат дяволите! Тоя мой слуга предател закопчал лошо ремъка на стремето, та ми протри крака, а червата ми куркат… дявол да ги вземе! Махновка си е Махновка, а стомахът — стомах! И аз съм стар войник и може би съм воювал повече от тях, но не така ураджийски! Това не са хора, а дяволи, не спят, не ядат, само се бият. Кълна се в Бога, че те изобщо не ядат. Видя ли, пане Кшищоф, тия полковници — не изглеждат ли на spectra202, а?