— Хей, светловелможни воеводо, жътвата наближава, защо не заповядаш на поданиците си да тръгнат за нивите ти? Нашите почитания, светлейши пане, но ние ще ти разпорим корема.
И град от куршуми се изсипа върху хоронгвата, но не нанесе щети, защото тя вече се носеше като вихър. Последва силно сблъскване. Чуха се удари на тояги и звън на коси по броните, викове и стонове. Копията отвориха проход сред плътно притиснатата тълпа и разлудувалите се коне се втурнаха през него като ураган, тъпчеха, събаряха, смазваха. И както на ливадата, когато застанат редица косачи, буйната трева изчезва пред тях, а те вървят напред и размахват косилата, също така под ударите на мечовете широката вълна от селяни изтъняваше, топеше се, изчезваше — и блъскана от конските гърди, не можа да се задържи на място, а започна да се огъва. Най-сетне се разнесе вик: „Люди, спасайтесь!“ и цялата маса почна да захвърля косите, тоягите, вилите, кремъклийките и се спусна в дива паника към запорожките полкове, които стояха отзад. Но от страх да не би побягналата тълпа да обърка техните редици запорожците насочиха пиките си срещу нея и тогава простолюдието при вида на тая преграда се хвърли в отчаян вой на две страни, веднага обаче я подгониха пък Кушел и Понятовски, които точно в тоя момент тръгнаха от крилата на княжеската войска.
А воеводата мина през труповете на тълпата, изправи се пред запорожците и се понесе към тях, а те срещу него, за да отговарят на устрема с устрем. И се сблъскаха също като две вълни, които идват от срещуположни страни и при сблъскването си образуват пенлив гребен. Така коне се изправиха срещу коне, конниците се изпречиха като вал, а сабите като пяна над вала. И воеводата разбра, че сега няма работа с тълпа, а с твърдия и обучен запорожки войник. Двете редици напираха една въз друга, огъваха се, без нито едната да може да пречупи другата. Падаха труп до труп, защото там мъж нападаше мъж, меч — меча. Сам воеводата втъкна жезъла си в пояса, грабна меча от слугата, заработи с пот на чело и запъхтя като ковашки мех. До него двамата панове Шенют, пановете Кердеи, Богуславски, Йеловицки и Полубински сечеха като бесни. А от казашката страна най-яростен беше Иван Бурдабут, подполковник от калницкия полк, казак с грамадна сила и ръст, още по-страшен, че имаше и такъв кон, който воюваше наравно с господаря си. Затова не един от поляците стягаше юздите на жребеца си и се отдръпваше назад, за да не се срещне с тоя кентавър, който сееше смърт и опустошение. Братя Шенют се хвърлиха срещу него, но конят на Бурдабут заби зъби в лицето на по-младия, Анджей, и го смаза в един миг; като видя това, по-големият, Рафал, удари звяра над очите. Нарани го, но не го уби, защото сабята попадна на месинговото копче на ремъка върху челото. А в тоя момент Бурдабут заби острието на сабята си под брадата на Рафал и му отне живота. Така паднаха двамата братя, пановете Шенют, и лежаха с позлатени брони в прахта, под копитата на жребците; а Бурдабут се хвърли като огън в по-нататъшните редици и веднага нападна княз Полубински, шестнайсетгодишно момче, на което отсече дясното рамо заедно с ръката. Като видя това, пан Урбански поиска да отмъсти за кръвта на роднината си и стреля с пистолет току в лицето на Бурдабут, но не улучи, а само го удари в ухото и го обля с кръв. Страшни станаха тогава Бурдабут и неговият кон, двамата черни като нощ, двамата облени в кръв, двамата с диви очи и издути ноздри, развилнели се като буря. Не избягнаха смъртта от ръката му и пан Урбански, чиято глава отсече като палач с един замах, и старият, осемдесетгодишен пан Житински, и двамата панове Никчемни — а другите почнаха да отстъпват ужасени особено като видяха зад Бурдабут да святкат още сто запорожки саби и сто пики, вече потопени в кръв.
Най-сетне дивият хайдутин съзря воеводата, нададе страхотен възклик на радост и се хвърли към него, като събаряше по пътя коне и конници, но воеводата не отстъпваше. Уверен в необикновената си сила, той изсумтя като ранен глиган, вдигна меча над главата си, пришпори коня и полетя към Бурдабут. И сигурно щеше да дойде краят му — навярно парката203 беше вече хванала с ножиците си нишката на неговия живот, която по-късно преряза в Окшея — ако не беше Шилницки, шляхтич слуга, който се хвърли като светкавица върху разбойника и го хвана през кръста, преди да бъде пронизан от сабята. Защото, докато Бурдабут се разправяше с него, пановете Кердеи викаха за помощ на воеводата и няколко десетки души веднага се втурнаха, преградиха пътя между двамата и започнаха ожесточена битка. Но измореният полк на воеводата вече се огъваше пред надмощието на запорожците, отстъпваше и се объркваше, когато пан Кшищоф, брацлавският заместник-съдия, и пан Аксак долетяха с пресни хоронгви. Наистина, в тоя момент и нови запорожки полкове влязоха в боя, но нали пък отзад стоеше и князът с драгуните на Барановски и хусарите на пан Скшетуски, които досега не бяха взели участие в боя.