Отново закипя кървава сеч, а в това време вече се смрачаваше. Но пожарът бе обхванал крайните къщи на града. Отблясъците от него осветиха бойното поле и двете линии, полската и казашката, се виждаха отлично как се пречупват под хълма, виждаха се цветовете на знамената, дори лицата. Пан Вершул, пан Понятовски и пан Кушел също така бяха вече в огъня и боя, защото след смазването на селската тълпа се биеха на казашките крила, които започнаха да се отдръпнат нагоре под техния натиск. Дългата линия на бойците се изви в двата си края към града и започна все повече да се огъва, понеже, докато полските крила напредваха, центърът отстъпваше към княза под напора на казашкото надмощие. Три нови казашки полка влязоха в боя, за да разкъсат бойната линия в средата, но в тоя миг князът прати драгуните на пан Барановски да подкрепят воюващите части. При княза останаха само хусарите, които отдалеко изглеждаха като тъмна гора, израснала направо от полето, страшна вълна от железни мъже, коне и копия. Вечерният повей шумолеше в пряпорците над тях, а те стояха мирно, не бързаха да тръгнат без заповед — бяха търпеливи, опитни и изпитани в толкова битки и знаеха, че кървавата им участ няма да ги отмине. Сред тях князът със сребърна броня, със златен жезъл в ръка наблюдаваше напрегнато боя — а от лявата му страна стоеше пан Скшетуски, полуизвърнат встрани. Като поручик той беше запретнал ръкав към рамото и хванал в голата си до лакътя мощна ръка меч вместо боздуган, чакаше спокойно команда.
А князът, заслонил очи от пожара с лявата си длан, гледаше битката.
Притискан от чуждото надмощие, центърът на полския полумесец се отдръпваше бавно към него, защото пан Барановски, същият, който бе изклал Немиров, не можа дълго да го подкрепя. Князът виждаше като на длан тежката работа на войниците. Удължената светкавица на сабите ту се издигаше над черната линия от глави, ту изчезваше в замахванията. Коне без ездачи изскачаха от тая маса бойци и цвилейки, бягаха по полето с развети гриви, подобни на адски зверове върху фона на пожара. Понякога развято над гъмжилото червено знаме падаше внезапно в тълпата, за да не се вдигне повече. Но погледът на княза шареше зад линията на бойците, чак горе към града, където лично младият Кривонос стоеше начело на два избрани полка и чакаше момента да се хвърли в центъра на биещите се и да смаже напълно намалелите полски редици.
Най-сетне той връхлетя със страшен вик право върху драгуните на Барановски, но тоя именно момент бе чакал и князът.
— Води! — викна той на Скшетуски.
Скшетуски вдиша меча си нагоре и желязната лавина тръгна напред. Не галопираха дълго, защото бойната линия се бе доста приближила.
Драгуните на Барановски се отдръпнаха наляво и надясно със светкавична бързина, за да пуснат хусарите към казаците, а те връхлетяха през тая врата с цялата си тежест върху победоносните вече сотни204 на Кривонос.
— Йереми! Йереми! — завикаха хусарите.
— Йереми! — повтори цялата войска.
От страшното име сърцата на запорожците се свиха в тръпна тревога. Едва в тоя миг те разбраха, че не киевският воевода, а лично князът предвожда войската. Пък те и не можеха да окажат съпротива на хусарите, които със самата си тежест смазваха като повалена стена застаналите под нея хора. Единственото спасение за тях беше да се отдръпнат на две страни, да пуснат хусарите и да ги ударят във фланг, но фланговете вече се пазеха от драгуните и от леките хоронгви на Вершул, Кушел и Понятовски, които подгониха казашките крила и ги изблъскаха към центъра. Сега картината на боя се промени, защото тия леки хоронгви отвориха нещо като улица, по средата на която хусарите хвърчаха с лудешка бързина, гонеха, смазваха, блъскаха, събаряха хора и коне, а пред тях казаците бягаха с рев и вой към височината и града. Ако крилото на Вершул успееше да се съедини с крилото на Понятовски, казаците щяха да бъдат обкръжени и избити до един. Но нито Вершул, нито Понятовски можеха да направят това поради огромната навалица от бегълци, затова само биеха отстрани, та ръцете им чак отмаляваха в тая сеч. Младият Кривонос, при все че беше храбър и див, когато разбра, че ще трябва да противопостави своята неопитност на такъв вожд като княза, съвсем загуби ума и дума и побягна начело на другите към града. Застаналият встрани пан Кушел, който виждаше само отблизо, съгледа беглеца, спусна се към него с коня си и хрясна със сабята младия хайдутин през лицето. Не го уби, защото острието бе възпряно от подбрадника на шлема му, но го обля в кръв и с това още повече го лиши от смелост. Но насмалко сам да плати с живота си за тая постъпка, защото в същия миг върху него налетя Бурдабут начело на остатъците от калницкия полк.