— Спасявай ни, владико205, спасявай! — повтаряха те и протягаха ръце към него.
— Откъде сте вие? — попита князът.
— От Полонне. Старият Кривонос обсади замъка и града и ако не усети на шията си твоята сабя, ще загинем всички.
На това князът отговори:
— За Полонне аз зная, че много хора са се скрили там, но както ми съобщиха, повечето са русини. Ваша заслуга пред Бога е, че вместо да се присъедините към бунта, му се противопоставяте и си оставате при майката родина, но все пак аз се боя от измяна от ваша страна, както ми се случи в Немиров.
Пратениците започнаха да се кълнат във всички небесни светии, че очакват княза като спасител и дори мисъл за измяна не се е мярнала в главите им. И като че ли искрено говореха. Защото Кривонос ги беше обсадил с петдесет хиляди души и се бе заклел, че ще ги унищожи именно защото са русини, а не искат да се присъединят към бунта.
Князът им обеща помощ, но понеже главните му сили бяха в Бистрик, трябваше да ги почака. Пратениците си отидоха с утеха в сърцата, а князът се обърна към киевския воевода и рече:
— Простете, ваша милост! Сам вече виждам, че ще трябва да оставя Кривонос на мира, за да се заловя с другия Кривонос. По-младият може да почака за въжето. Смятам също, че вие няма да ме напуснете при тая нова акция.
— То се знае! — каза воеводата.
Веднага затръбиха тръби, които съобщаваха на хоронгвите, тръгнали да преследват младия Кривонос, че трябва да се върнат. Трябваше също така да се даде почивка на хората и на конете. Вечерта от Бистрик пристигна цялата дивизия, а с нея пан Стахович, пратеник от страна на брацлавския воевода. Пан Кишел беше пратил писмо, изпълнено с възхищение; че князът като втори Марий206 спасява отечеството от окончателна гибел, пишеше също така за радостта, с която изпълнило сърцата на всички идването на княза от Задднеприето, поздравяваше го за победите — но в края на писмото ставаше ясно по какви причини беше написано. Панът от Брусилов заявяваше, че преговорите са вече започнали, че той самият с други комисари тръгва за Бяла церква и се надява да възпре и да удовлетвори Хмелницки. Накрая молеше княза, докато траят преговорите, да не преследва много казаците и доколкото е възможно, да преустанови военните действия.
Ако бяха съобщили на княза, че цялото Задднеприе е унищожено и всички крепости — сравнени със земята, нямаше да го заболи толкова много, колкото от това писмо. При четенето присъстваха пан Скшетуски, пан Барановски, пан Зачвилиховски, двамата Тишкевич и двамата Кердеи. Князът си затисна ушите и отметна глава назад, сякаш стрела го беше улучила в сърцето.
— Позор! Позор! Боже! Нека по-скоро да загина, за да не гледам тия неща!
Дълбока тишина зацари между насъбраните, а князът продължи:
— Не искам да живея в тая Жечпосполита, защото днес трябва да се срамувам за нея. Казашкото и селското простолюдие заля отечеството ни с кръв, съюзи се с поганците срещу собствената си майка. Хетманите са бити, войската унищожена, славата на народа стъпкана, величието осквернено, черквите изгорени, свещениците и шляхтичите изклани, жените обезчестени, а с какво отговаря Жечпосполита на тия неща и на тоя позор, само при споменаването на който нашите прадеди биха умрели. Започват преговори с изменника, със своя опозорител, със съюзника на поганците и му обещават удовлетворение! О, Боже, дай ми смърт, повтарям, защото не можем да живеем на тоя свят ние, които чувстваме безчестието на отечеството и му поднасяме главите си в жертва.
Киевският воевода мълчеше, а пан Кшищоф, брацлавският заместник-съдия, се обади след малко:
— Пан Кишел не представлява Жечпосполита.
На това князът отговори:
— Не говори, ваша милост, за пан Кишел, защото добре зная, че той има цяла партия зад себе си. Той е проникнал в мислите и на примаса207, и на канцлера, и на княз Доминик, и на много панове, които днес, през времето на interregnum, управляват Жечпосполита и представляват нейното величие или по-скоро я опозоряват със слабост, недостойна за тоя велик народ. Защото не с преговори трябва да се гаси тоя огън, а с кръв — и е по-добре за един рицарски народ да гине, отколкото да се унижава и да буди презрение в целия свят.
И отново князът закри очи с ръце. А гледката на тая болка и скръб беше толкова жална, че полковниците просто не знаеха какво да правят със сълзите, които пълнеха очите им.
206
Римски пълководец, който отблъснал нашествието на кимврите и тевтоните от Италия. — Б.пр.