— Ваше височество княже — осмели се да се обади Зачвилиховски, — нека те се борят с думи, а ние ще продължаваме да се борим с меч.
— Наистина — каза князът, — и при тая мисъл сърцето се къса: какво да правим? Ето, ваша милост панове, като чухме за нещастията на отечеството, дойдохме тук през запалени гори и непроходими блата, без да спим, без да ядем, като давахме последните си сили, за да спасим нашата майка родина от унищожение и позор. Безсилни отпускаме ръце от многото работа, глад свива червата, раните болят — а ние не гледаме усилията, стига да можем да спрем неприятеля. Казваше ми се, че съм недоволен, защото не ми били дали главното командване. Нека целият свят да съди дали са по-достойни тия, които го получиха, а аз вземам Бога и вас за свидетели, че като вас не за награда и за почести принасям кръвта си в жертва, а от чиста любов към отечеството. Но когато ние даваме последния дъх от гърдите си, какво ни съобщават на нас? Че пановете във Варшава и пан Кишел в Хушча обмислят как да удовлетворят тоя неприятел208. Позор! Позор!
— Кишел е изменник! — извика пан Барановски.
При тия думи пан Стахович, човек сериозен и смел, стана, обърна се към Барановски и каза:
— Аз съм приятел на брацлавския воевода и негов пратеник, затова няма да позволя да го наричат тук изменник. И неговата брада е побеляла от грижи — а на отечеството служи така, както разбира, може би погрешно, но честно.
Князът не чу тоя отговор, защото беше потънал в мъчителни мисли, а Барановски не смееше в негово присъствие да вдига скандали, затова само впи стоманените си очи в пан Стахович, сякаш искаше да му каже: „Аз ще те намеря!“, и сложи ръка върху дръжката на меча. В това време обаче Йереми се сепна от замислеността си и каза мрачно:
— Тук няма друг избор: или ще нарушим послушанието, защото през времето, когато нямаме крал, те упражняват властта, или ще пожертваме честта на отечеството, за която сме се борили…
— От непослушанието произтича цялото зло в Жечпосполита — каза сериозно киевският воевода.
— Значи да позволим опозоряването на отечеството? Ако утре ни заповядат да отидем с въже на шията при Тухай бей и Хмелницки, и това ли ще трябва да направим в името на послушанието?
— Veto209! — обади се пан Кшищоф, брацлавският заместник-съдия.
— Veto! — повтори пан Кердеи. Князът се обърна към полковниците.
— Говорете, стари воини! — каза той. Думата взе пан Зачвилиховски:
— Ваша милост княже, аз съм на седемдесет години и съм православен украинец, бях казашки комисар и самият Хмелницки ме наричаше свой баща. По-скоро аз би трябвало да говоря за преговори, но ако трябва да избирам между думите „позор“ или „война“, тогава, дори когато слизам в гроба, ще кажа: „Война!“
— Война! — повтори пан Скшетуски.
— Война, война! — повториха двайсетина гласа, между които пан Кшищоф, пановете Кердеи, Барановски и почти всички насъбрани.
— Война! Война!
— Нека бъде според вашите думи — отвърна сериозно князът и удари с жезъла в разгънатото писмо на пан Кишел.
Двадесет и осма глава
Един ден по-късно, когато войските се спряха в Рилцов, князът повика пан Скшетуски и каза:
— Нашите сили са малко и са изморени, а Кривонос има шейсет хиляди души и всеки ден силата му расте, защото простолюдието се присъединява към него. На киевския воевода също не мога да разчитам — той в душата си принадлежи към партията на мира и макар да върви с мене, прави го без желание. Ние се нуждаем от помощ. Узнавам, че близо до Константинов се намират двама полковници: Ошински от кралската гвардия и Корицки. Ще вземеш за охрана сто придворни казаци и ще отидеш при тях с писмо от мене незабавно да дойдат тук, понеже след няколко дни ще нападна Кривонос. Никой не изпълнява по-добре от тебе възложените мисии, затова изпращам тебе — а работата е важна.
Пан Скшетуски се поклони и същата нощ тръгна към Константинов, за да премине незабелязано, защото тук-таме се въртяха разезди на Кривонос или тълпи от простолюдието, които вършеха разбойнически нападения по горите и пътищата, а князът му бе заповядал да избягва битките, за да не се бави. Затова той се движеше тихо и на разсъмване стигна до Вишовати став, където намери двамата полковници, и много се зарадва, като ги видя. Ошински разполагаше с отлична гвардия от драгуни, като в чужбина обучени, и немци. А Корицки разполагаше само с немска пехота, почти всичките ветерани от Трийсетгодишната война. Това беше толкова страшна и опитна войска, че в ръката на полковника действаше като един меч. При това двата полка бяха снабдени с пушки и добре облечени. Като чуха, че трябва да отидат при княза, те веднага нададоха радостни викове, защото жадуваха за бой, а знаеха, че под ничия друга команда няма да имат толкова битки. За нещастие двамата полковници дадоха отрицателен отговор, тъй като и двамата бяха подчинени на княз Доминик Заславски и имаха изрична заповед да не се присъединяват към Вишньовецки. Напразно пан Скшетуски им обясняваше каква слава биха могли да придобият, като служат при такъв вожд, и какви големи услуги ще окажат на страната — те не искаха и да чуят и твърдяха, че субординацията210 е първият закон и дълг на военните. Казваха, че биха могли да се присъединят към княза само ако е нужно за спасяването на техните полкове. Пан Скшетуски си замина силно наскърбен, защото знаеше колко болка ще причини на княза с новината за тоя неуспех и наистина колко изморени и изтощени от походите са неговите войски, от непрекъснатите сблъсквания с неприятеля, преследването на отделни бунтовнически чети, най-сетне, от постоянното безсъние, глад и несгоди. При такива условия да се бие с десет пъти по-многоброен неприятел беше просто невъзможно и пан Скшетуски виждаше ясно, че военните действия срещу Кривонос трябва да бъдат забавени, понеже трябва да се даде по-дълга почивка на войската и да се чака да дойдат нови шляхтичи в стана.
208
По това време князът е писал на брацлавския воевода следното: „О, по-скоро би трябвало да умра, отколкото да дочакам такива времена, които славата на такива благородни народи така turpiter deformarunt (позорно са унизили) и са оставили коронните синове в irreparabile damnum (с непоправими щети)“. А в края на писмото има прибавка: „А ако след унищожаването на кралската войска и хвърлянето на хетманите в затвора Хмелницки получи удовлетворение и се върнат на него и на всички тия негодници някогашните свободи, аз предпочитам да не живея в това отечество и по-добре е за нас да умираме, отколкото да ни владеят друговерци и негодници“. — Б.а.