Отрядът веднага тръгна бързо напред, но толкова тихо, че само пращенето на клонките можеше да издаде похода; стреме не звънеше о стреме, сабя не издрънка, конете, привикнали да се приближават тайно и да нападат, вървяха с вълча походка, без пръхтене и цвилене. Когато стихнаха до мястото, където пътят извиваше изведнъж, казаците веднага видяха в далечината огньове и неясни човешки фигури. Тук пан Скшетуски ги раздели на три отряда, единият от които остана на място, другият тръгна да заобиколи теснината, за да затвори срещуположния изход, а третият слезе от конете и пълзешком залегна на самия ръб, току над главите на селяните. Пан Скшетуски, който се намираше в тоя среден отряд, погледна надолу и видя като на длан на разстояние от двайсет до трийсет крачки целия стан: горяха десетина огньове, но не пламтяха твърде ярко, защото над тях висяха котли с храна. Миризмата от пушека и варените меса достигаше до ноздрите на пан Скшетуски и казаците. Около котлите стояха или лежаха селяни, които пиеха и бъбреха. Някои държаха в ръка шишета с водка, други се подпираха на копия, с набучени на острието като трофей отрязани глави — мъжки, женски и детски. Блясъкът на огъня се отразяваше в техните мъртви зеници и оголени зъби; същият тоя блясък осветяваше и дивите, жестоки лица на селяните. Току под самия стръмен бряг на дола двайсетина от тях спяха и хъркаха шумно; други бъбреха, трети подклаждаха огньовете, и те хвърляха нагоре снопове златни искри. При най-големия огън седеше, обърнат с гръб към ската на дола и към пан Скшетуски, плещест стар просяк и подрънкваше на лира; около него се бяха събрали в полукръг трийсетина селяни. До ушите на пан Скшетуски стигнаха следните думи:
— Хей, дядо! Запей за казака Голота!
— Не! — викаха други. — За Маруся Богославка!
— По дяволите Маруся! За пана от Поток, за пана от Поток!211 — викаха най-много гласове.
Просякът удари по-силно лирата, покашля се и запя:
Тук старецът спря за малко и въздъхна, а подир него започнаха да въздишат и селяните. И все повече се събираха около него — а и пан Скшетуски, макар да знаеше, че вече всички негови хора трябва да са готови, не даваше знак за нападение. Тая тиха нощ, запалените огньове, дивите фигури и песента за пан Миколай Потоцки, още недопята, пробудиха у рицаря някакви дивни мисли, някакви чувства и копнежи, за които сам не можеше да си даде сметка. Незарасналите рани на сърцето му се отвориха, стисна го дълбока скръб за неотдавнашното минало, за загубеното щастие, за ония минути на тишина и спокойствие. Той се замисли и натъжи — а в това време просякът пееше по-нататък:
Старецът отново спря да пее, а ненадейно един камък се изплъзна под ръката на един казак и се затъркаля шумно надолу. Няколко селяни заслониха очи с ръце и започнаха да се взират нагоре към гората; тогава пан Скшетуски сметна, че е дошло време, и стреля с пистолета си в средата на тълпата.
— Бий! Убивай! — викна той и трийсет казаци стреляха почти в лицата на селяните, а след изгърмяването със саби в ръка се спуснаха като светкавици по стръмния бряг на дола между ужасените и объркани селяни.
— Бий! Убивай! — се чу при единия изход на дола.
— Бий! Убивай! — повториха диви гласове при другия. Йереми! Йереми!
Нападението беше толкова неочаквано, ужасът толкова голям, та селяните, макар и въоръжени, не оказваха почти никаква съпротива. И без това из становете на разбунтувания народ се разказваше, че с помощта на злия дух Ярема може да бъде и да бие едновременно на няколко места, а сега, когато името му връхлетя върху тия селяни, които не очакваха нищо лошо и се чувстваха в безопасност, наистина като име на зъл дух, то изтръгна оръжието от ръцете им. Пък и с пиките и косите не можеха да си служат в тясното пространство, затова, притиснати като стадо овце до противоположната страна на дола, сечени със саби по главите и лицата, бити, пребивани, мачкани с крака, селяните протягаха, обезумели от страх, ръце, хващаха немилостивото желязо и гинеха. Тихата борова гора се изпълни със зловещия шум на битката. Някои се мъчеха да избягат по почти отвесната стена на дола и като се катереха, нараняваха ръцете си и падаха върху остриетата на сабите. Някои гинеха спокойно, други ревяха за милост, трети закриваха лицата си с ръце, за да не видят момента на смъртта си, четвърти пък се хвърляха ничком на земята, а над фученето на сабите, над воя на умиращите се чуваше викът на нападателя: „Йереми! Йереми!“ — вик, от който косите по селските глави настръхваха и смъртта изглеждаше още по-страшна.