А просякът хрясна с лирата си един казак по главата, та той чак се търколи на земята, друг хвана за ръката, за да попречи на удара със сабята, и ревеше от страх като бивол.
Като видяха това, други се затекоха да го разсекат, но пан Скшетуски се втурна и викна:
— Хванете го жив! Хванете го жив!
— Стой! — ревеше просякът. — Аз съм шляхтич! Loquor latine212! Аз не съм просяк! Стойте, ви казвам, разбойници такива, нехранимайковци, кобилешки деца, непрокопсаници, хайти, хайдути!
Но старецът не беше още изредил поменика от ругатни, когато пан Скшетуски го погледна в лицето и викна така, та ехото се обади чак от скатовете на дола:
— Заглоба!
И изведнъж се хвърли върху него като див звяр, впи пръсти в раменете му, приближи лицето си до неговото, раздруса го като круша и изкрещя:
— Къде е княгинята?! Къде е княгинята?
— Жива! Здрава! В безопасност! — викна в отговор старецът. — Пусни ме, ваша милост, дявол да те вземе, че ще ми извадиш душата.
Тогава рицарят, когото не можаха да победят нито пленничеството, нито раните, нито болката, нито страхотният Бурдабут, бе победен от тая щастлива вест. Ръцете му се отпуснаха, челото му се покри с обилна пот, той падна на колене, закри лицето си с ръце и като опря главата си в стръмния склон, стоеше мълчалив — изглежда благодареше на Бога.
В това време избиха останалите злочести селяни, двайсетина бяха вързани, за да ги предадат на палача в стана, та да изтръгне от тях показания, а другите лежаха проснати и мъртви. Битката престана — врявата утихна. Казаците се събираха около своя вожд, но като го видяха коленичил до скалата, започнаха да го гледат неспокойно, защото не знаеха дали не е ранен. А той стана и лицето му беше толкова светло, сякаш звезди светеха в душата му.
— Къде е тя? — попита той Заглоба.
— В Бар.
— В безопасност?
— Това е могъщ замък, от никакво нападение не го е страх. Тя е под покровителството на пани Славошевска и на монахините.
— Бъди благословен, всевишни Боже! — каза рицарят, а в гласа му трептеше дълбоко вълнение. — Дай ми, ваша милост, ръката си. От душа, от душа благодаря.
Внезапно той се обърна към казаците:
— Много ли са пленниците?
— Седемнайсет — отговориха войниците. Тогава пан Скшетуски заяви:
— Доживях голяма радост и сърцето ми е пълно с милосърдие. Пуснете ги на свобода.
Казаците не искаха да вярват на ушите си. Във войската на Вишньовецки нямаше такъв обичай.
Скшетуски смръщи леко вежди.
— Пуснете ги на свобода — повтори той.
Казаците се отдалечиха, но след малко старшият есаул се върна и рече:
— Пане поручик, те не вярват, не смеят да тръгнат.
— А развързахте ли ги?
— Тъй вярно!
— Тогава оставете ги тук, а ние на конете.
След половин час отрядът отново се движеше сред тишината по тясната пътечка. Изгря и луната, която проникваше с дълги бели ивици вътре в гората и осветяваше тъмните й глъбини. Пан Заглоба и Скшетуски яздеха начело и разговаряха помежду си.
— Казвай, ваша милост, всичко, което знаеш за нея — каза рицарят. — Значи тогава ти, ваша милост, я изтръгна от ръцете на Богун?
— Аз, ами! А на това отгоре и устата му завързах на тръгване, та да не може да вика.
— О! Ти си постъпил отлично, ваша милост, кълна се в Бога! Но как стигнахте до Бар?
— Ех, много трябва да ти разказвам, но за тия неща ще говорим друг път, защото съм страшно fatigatus, а гърлото ми пресъхна от пеене пред тия простаци. Нямаш ли, ваша милост, нещо за пийване?