Пан Скшетуски докладваше, а князът го слушаше мълчаливо. Всички старши офицери присъстваха на доклада и лицата на всички се помрачиха при вестта за отказа на полковниците, а очите им се обърнаха към княза, който рече:
— Значи княз Доминик е наложил вето?
— Тъй вярно. Показаха ми го черно на бяло.
Йереми се облегна с ръце на масата и скри лице между дланите си. А след малко заговори:
— Това наистина е повече, отколкото човек може да понесе. Нима аз единствен трябва да работя и вместо помощ да срещам спънки? Нима не можех да си отида край Сандомеж, в моите имения, и да си седя спокойно? А от какво друго, ако не от любов към отечеството, правя всичко това? И ето ми сега наградата за труда, за пръснатите богатства, за кръвта…
Князът говореше спокойно, но такава горчивина, такава болка трептеше в гласа му, че сърцата на всички се свиха от жал. Стари полковници, ветерани от Путивъл, Старец, Кумейки и млади победители от последната война го гледаха с неизразима загриженост в очите, защото знаеха колко тежка борба води със самия себе си тоя железен човек, колко страшно трябва да страда неговата гордост от униженията, които се бяха струпали върху него. Той, княз „по Божия милост“ — той, воевода руски, сенатор на Жечпосполита, трябваше да отстъпва пред някакви си Хмелницки и Кривонос; той, почти монарх, който неотдавна приемаше посланици от чужди владетели, трябваше да се оттегли от бойното поле и да се затвори в някакво замъче в очакване резултата от войната, която други ще водят, или от унизителните преговори. Той, създаденият за велики дела, който чувстваше сили да се справи с тях — трябваше да се признае за безсилен…
Това страдание заедно с уморителния труд се бяха отразили върху него. Той беше много отслабнал, очите му бяха хлътнали, черната му като гарваново крило коса бе започнала да побелява. Но някакво велико, трагично спокойствие се бе разляло по лицето му, защото гордостта му пречеше да издаде страданието си.
— Ех, нека бъде така! — рече той. — Ще покажем на това неблагодарно отечество, че можем не само да воюваме за него, но и да мрем. Наистина, аз бих предпочел по-славна смърт в някаква друга война, а не срещу селяните във вътрешни размирици, но няма как!
— Ваше княжеско височество — прекъсна го киевският воевода, — не говори за смърт, защото, макар да не се знае кому какво е отредил Бог, все пак до нея е може би още далеко. Аз се възхищавам от военния гений и рицарския дух на ваше княжеско височество, но не мога да обвинявам нито вицерекса213, нито канцлера, нито главнокомандващите, че те се стремят да спрат тая вътрешна война чрез преговори, защото братска кръв се лее в нея, а кой ще има полза от упоритостта на двете страни, ако не външният неприятел?