Князът гледа дълго воеводата в очите и рече подчертано:
— Проявете милост към победените и те ще я приемат с благодарност и ще помнят. При победителите ще си спечелите само презрение. Да беше дал Бог никой никога да не стори зло на тоя народ! Но щом веднъж бунтът е пламнал, тогава не с преговори, а с кръв ще трябва да го гасим. Иначе позор и смърт за нас!…
— Ние по-скоро ще се погубим, когато водим войната сами — отговори воеводата.
— Значи ли това, ваша милост, че няма да вървиш по-нататък с мене?
— Ваше княжеско височество! Нека Бог ми е свидетел, че това няма да стане от лошо чувство към вас, но съвестта ми не позволява да излагам на сигурна гибел хората си, това е скъпа кръв и още може да се окаже полезна за Жечпосполита.
Князът замълча, а след малко се обърна към своите полковници:
— Но вие, стари другари, няма да ме изоставите, нали?
При тия думи полковниците, сякаш тласнати от една сила и воля, се хвърлиха към княза. Някои целуваха дрехите му, други прегръщаха коленете му, трети вдигаха ръце нагоре и викаха:
— Ние сме при тебе до последния си дъх, до последната капка кръв!
— Води ни! Води! Без възнаграждение ще служим!
— Ваше княжеско височество, позволи и на мене да умра при тебе! — викаше пламнал като девойка младият пан Аксак.
Като виждаше всичко това, дори киевският воевода се развълнува, а князът преминаваше от един към друг, притискаше главата на всекиго до себе си и благодареше. Силен ентусиазъм обзе и стари, и млади. От очите на бойците се сипеха искри, ръцете току похващаха сабите.
— С вас ще живея, с вас ще умра! — казваше князът.
— Ще победим! — викаха офицерите. — Срещу Кривонос! Към Полонне! Който иска да ни напусне, добър му път. Ще минем и без неговата помощ. Не искаме да делим нито славата, нито смъртта.
— Ваша милост панове! — каза князът в отговор. — Моята воля е, преди да тръгнем срещу Кривонос, да починем поне малко, за да възстановим силите си. Ето трети месец вече почти не слизаме от конете. От усилия, несгоди и променливото време вече едва се държим на крака. Нямаме коне, пехотинците ни обосяха. Затова ще тръгнем за Збараж, там ще се поохраним и починем, а може и войници да се присъединят към нас и с нови сили ще потеглим на бой.
— Кога, ваше княжеско височество, ще заповядаш да тръгнем? — питаше старият Зачвилиховски.
— Незабавно, стари воине, незабавно!
Тук князът се обърна към воеводата:
— А ваша милост накъде искаш да потеглиш?
— Към Глиняни, защото чувам, че войските се събират там.
— Тогава ще отведем ваша милост до по-спокойно място, за да не ви се случи нещо неприятно.
Воеводата не отговори нищо, защото му стана някак неудобно. Той напускаше княза, а князът проявяваше дори загриженост и възнамеряваше да го съпроводи. Дали в думите на княза се криеше ирония — воеводата не знаеше, но въпреки това не се отказа от своите намерения, защото полковниците на княза го гледаха все по-неприязнено и беше ясно, че във всяка друга, по-малко дисциплинирана войска срещу него би се надигнал ропот.
Затова той се поклони и излезе; полковниците също се разотидоха при своите хоронгви, за да ги подготвят за похода. При княза остана само Скшетуски.
— Какви са войниците от ония хоронгви там? — попита князът.
— По-добри не могат да се намерят. Драгуните са обучени по немски, а в пешата гвардия са все ветерани от Трийсетгодишната война. Когато ги видях, помислих, че са римски триарии214.
— Много ли са?
— Два полка с драгуните, общо три хиляди души.
— Жалко, жалко, големи неща могат да се направят с такава помощ.
Видимо страдание се изписа върху лицето на княза. След малко той каза сякаш сам на себе си:
— Несполучливо избраха такива военачалници за тия бедствени времена! Остророг би бил добър, ако войната можеше да се избегне с красноречие и латински език, Конецполски, моят свако, произхожда от род на бойци, но е младеж без опит, а пък Заславски е най-лош от всичките. Аз го познавам отдавна. Той е човек с малко сърце и малък ум. Дай му на него да дреме над каната и да плюе по корема си, а не да командва войска… Не говоря за тези неща публично, за да не се сметне, че ме ръководи invidia, но предвиждам страхотни поражения. И то сега, тъкмо сега такива хора са взели кормилото в ръцете си! Боже, Боже, отмени тая чаша! Какво ли ще стане с нашето отечество? Когато помисля за това, си пожелавам по-скоро да умра, защото и така съм много уморен, и ти казвам, че скоро ще си отида. Душата ми се стреми към войната, но на тялото липсват сили.