Вече беше дълбока нощ, но след последните дъждове, които толкова много бяха измъчили войниците при Махновка, времето се задържа отлично. Рой златни звезди светеха по тъмния небесен свод. Месецът се бе изтърколил високо и белосал всички росоловски покриви. В стана никой не мислеше за сън. Всички бяха отгатнали, че утре ще има бой, и се готвеха за него, като си приказваха по старому, пееха и си обещаваха големи удоволствия. Офицерите и по-личните бойци, всички в отлично настроение, се събраха около един голям огън и се забавляваха с чаша в ръка.
— Казвай по-нататък, ваша милост! — викаха те на Заглоба. — Какво правихте, когато минахте тогава Днепър, и как стигнахте до Бар?
Пан Заглоба обърна голяма кана медовина и рече:
— „…et iam nox humida coelo Praecipitat, suadentque cadentia sidera somnos. Sed si tantus amor casus cognoscere nostros, Incipiam…“219 Ваша милост панове, ако започна да разправям подробно всичко, и десет нощи няма да стигнат, а навярно и медовината ще е малко, защото старото гърло трябва да се смазва като стара кола. Достатъчно е да ви кажа, че отидох с княгинята в Корсун, в стана на самия Хмелницки, и спокойно я изведох от тоя ад.
— Боже, Света Богородице! Ти сигурно магии си правил, ваша милост! — възкликна пан Володийовски.
— Вярно е, че правих — отговори пан Заглоба. — Аз още на младини научих това дяволско изкуство от една вещица в Азия, която се бе влюбила в мене и ме посвети във всички arcana на магьосническото изкуство. Но не можех да правя много магии, тъй като срещу магиите имаше други магии. Около Хмелницки беше пълно с врачки и вещици, които са му довели толкова дяволи да му служат, че той се държи с тях като със слуги. Рече ли да си ляга — дявол трябва да му свали ботушите, напрашат ли му се дрехите — дяволи ги изтупват с опашките си, а той на това отгоре, когато е пиян, ще цапне тоя или оня по муцуната, защото — зле служиш! — казва.
Набожният пан Лонгинус се прекръсти и рече:
— С него са адските сили, а с нас небесните.
— И мене черните щяха да ме издадат пред Хмелницки кой съм и кого водя, но ги заклех по един особен начин, та мълчаха. Страхувах се също, че Хмелницки може да ме познае, защото преди една година на два пъти се срещнах с него в Чигирин у Допул, а имаше и няколко други познати полковници, но какво да ви кажа? Коремът ми беше спаднал, брадата ми пораснала до пояса, косата до раменете, облеклото беше променило останалото, та никой не ме позна.
— Значи ваша милост си видял самия Хмелницки и си говорил с него?
— Дали съм видял Хмелницки? Така както виждам вас. Ами че той мене като шпионин ме изпрати в Подолието, за да раздавам неговите манифести на селяните. Пернач ми даде за предпазване от ордата, така че вече от Корсун навсякъде пътувах в безопасност. Като ме срещнеха селяни или запорожци, тиках им пернача под носа и казвах: „Помиришете това, деца, и вървете по дяволите!“ Също така навсякъде заповядвах да ми дават да ям и пия до насита, а те даваха и каруци също. Аз се радвах на това и все гледах моята клета княгиня да си почине след тия толкова големи мъки и страхове. И казвам ви, ваша милост панове, че докато стигнем в Бар, тя така се охрани, та хората в Бар за малко не си изгледаха очите по нея. Там има много хубави девойки, защото се е събрала шляхта от далечни места, но те толкова могат да се сравняват с нея, колкото кукумявки с гургулица. Затова я обичат хората, а и вие, ваша милост панове, бихте я обикнали, ако я познавахте.
— Разбира се! — каза малкият пан Володийовски.
— Но защо ваша милост пътешества чак до Бар? — попита пан Мигурски.
— Защото си казах, че няма да спра, докато не пристигна на безопасно място, затова не се доверявах на малките замъчета и си мислех, че бунтът може да стигне до тях. А до Бар и да стигне, ще си строши зъбите в него. Пан Аджей Потоцки е издигнал там мощни стени и толкова го е еня за Хмел, колкото мене за празна чаша. Как мислите, ваша милост панове, лошо ли съм направил, като съм отишъл толкова далече от огъня? Ами че Богун сигурно ме е гонил и ако ме беше настигнал, на мръвки за кучетата щеше да ме накълца. Вие не го познавате, но аз го познавам. Дано го дяволите вземат! Няма да бъда спокоен, докато не го обесят. Дай му, Боже, такъв щастлив край — амин! Сигурно никого не е нарочвал така, както мене. Бррр! Студено ми става, като си помисля за това. По тая причина и употребявам много питиета, при все че по природа не обичам да пия.
219
„… И влажната нощ вече се оттегля от небето, и близките до залез звезди приканват към сън. Но ако е толкова голямо желанието да узнаете нашите приключения, ще започна…“ (лат.) — стихове от Вергилиевата „Енеида“. — Б.пр.