— Какво говориш, ваша милост! — обади се пан Подбипента. — Та ти, братко, пиеш като кофа от кладенец.
— Не надничай, ваша милост, в кладенец, защото мъдрец на дъното му няма да видиш. Но да оставим това. Та като се движех с пернача и манифестите на Хмелницки, големи пречки не срещнах. Когато стигнах във Виница, сварих там хоронгвата на пан Аксак, който се намира сега тук, в стана, но не свалих просяшката си кожа, защото се страхувах от селяните. Само се освободих от манифестите. Там има един седлар, Сугак на име, който шпионираше в полза на запорожците и изпращаше сведения на Хмелницки. Чрез него върнах обратно манифестите, като написах на тях такива сентенции, че когато Хмел ги прочете, сигурно ще заповяда да одерат на оня кожата. Но не щеш ли, при самия Бар ми се случи такова нещо, та за малко не се удавих до брега.
— Какво се случи? Какво?
— Срещнах едни разюздани пияни войници, които чуха, че казвам на княгинята „ваша милост панно“, защото вече бяхме близо до своите, та не се пазех много. Че като викнаха: какъв е тоя просяк и какво е това особено момче, към което се обръщат с „ваша милост панно“? Погледнаха княгинята, а тя прекрасна като картина! И хайде върху нас! Аз я блъснах сиромашката в ъгъла, закрих я с тялото си и хванах сабята…
— Чудно нещо, ваша милост — пресече го пан Володийовски, — как може да си носил сабя, когато си бил преоблечен като просяк?
— Какво? — рече Заглоба. — Да съм имал сабя? А кой ти каза, ваша милост, че съм имал сабя? Аз нямах сабя, ами грабнах една войнишка, оставена на масата. Защото това се случи в кръчмата в Шипинци. За миг свалих двама нападатели. Другите грабнаха пушките. А аз викам: „Стойте, кучета, защото съм шляхтич!“ И в тоя миг се развикаха: „Алт, алт!220 Разезд иде!“ Оказа се, че това не е разезд, а пани Славошевска с ескорт от петдесет конника, воден от сина й, младо момче. Едва тогава войниците подвиха опашка. А аз с орация221 към пани Славошевска. И така я разчувствах, че от очите й рукнаха сълзи като река. Тя взе княгинята в каретата и тръгнахме за Бар. Но да не мислите, ваша милост, че с това се свърши? Къде ти!…
Внезапно пан Шлешински прекъсна разказа:
— Я, гледайте, панове — рече той, — там разсъмва ли се, какво става?
— О, не може да бъде! — отвърна пан Скшетуски. — Много е рано.
— Това е Константинов!
— Точно така. Я вижте: все по-светло става.
— Кълна се, че е пожар!
При тия думи лицата им станаха сериозни, всички забравиха за разказа и наскачаха.
— Пожар! Пожар! — повториха няколко гласа.
— Кривонос е дошъл откъм Полонне.
— Кривонос с цялата си сила.
— Навярно предните части са подпалили града или съседните села. Веднага тръбите прозвучаха тихо за тревога; в същото време Зачвилиховски се появи внезапно всред офицерите.
— Ваша милост панове! — каза той. — Дойдоха разезди с вести. Неприятелят е пред нас. Веднага тръгваме. При хоронгвите! При хоронгвите!…
Офицерите се завтекоха бързо към полковете си. Прислугата загаси огньовете и след малко в стана зацари мрак. Само в далечината откъм Константинов небето се червенееше все по-широко, все по-силно и при тоя блясък звездите постепенно побледняваха и гаснеха. Отново тръбите прозвучаха тихо. Като под сурдинка свиреха за възсядане на конете. Раздвижиха се неясни маси от хора и коне. Сред тишината се чуваха тропотът на конете, отмерените стъпки на пехотинците и накрая глухото тракане на артилерията на Вурцел; сегиз-тогиз издрънчаваха мускети или се разнасяха команди. Имаше нещо страшно и зловещо в тоя нощен поход, прикрит от тъмнината, в тия гласове, шумове, дрънкане на желязо, в проблясването на броните и мечовете. Хоронгвите се спускаха към константиновския път и се движеха по него към пожара подобно на някакъв огромен змей или смок, който пълзи в мрака. Но великолепната юлска нощ беше вече към края си. Петлите в Росоловци запяха, като се обаждаха един на друг през целия град. Една миля път делеше Росоловци от Константинов, та докато войската в бавен ход мина половината разстояние, иззад пожарното сияние се показа и утринната зора, бледа, сякаш уплашена, и почна все повече да насища със светлина въздуха, като вадеше от сянката гори, горички, бялата лента на пътя и проточената по него войска. Сега вече добре можеше да се различат хората, конете и гъстите редици на пехотата. Появи се хладен утринен ветрец, от който плющяха знамената над главите на рицарите.