И двете войски се въодушевяваха, когато гледаха храбростта на своите рицари, и желанието им за бой растеше. И всеки изпращаше благопожелание към своите. Внезапно пан Скшетуски така плесна с ръце, та чак металните му нараменници издрънчаха, и викна:
— Вершул загина! Падна заедно с коня. Гледайте: яздеше на оня, белия!
Но Вершул не беше загинал, при все че наистина падна заедно с коня, защото бяха съборени от грамадния Пулян, по-рано казак на княз Йереми, днес втори командир след Кривонос. Той беше прочут фехтовач и никога не изпускаше такива сблъсквания. Беше толкова силен, че лесно можеше да счупи две подкови наведнъж, и минаваше за непобедим в двубоите. Като прекатури Вершул, той се втурна към храбрия офицер Курошляхтич и го съсече толкова страшно на две, та сабята му стигна почти до седлото. Околните се отдръпнаха ужасени. Като видя това, пан Лонгинус насочи към него своята инфландска кобила.
— Ще загинеш! — викна Пулян на дръзкия мъж.
— Какво да се прави? — отговори пан Подбипента и вдигна сабята си за сеч.
Но той не беше със своята сваликачулка, защото я беше определил за много велики цели, а не да си служи с нея при двубоите. Затова я беше оставил в редицата в ръцете на верния си слуга, а сега имаше само една баторовка223 с възсинкаво стоманено острие, нашарено със златни шарки. Пулян устоя на първия удар, но веднага разбра, че има работа с необикновен боец, та сабята му чак затрепера в ръката. Устоя обаче и на втория, и на третия, след което — дали защото беше разбрал, че противникът му е по-изкусен фехтовач от него, или защото искаше пред двете страни да се похвали със страшната си сила, или пък притиснат до ръба на насипа, се страхуваше да не бъде блъснат във водата от грамадното животно на пан Лонгинус, — като отби последния удар, долепи коня си до неговия и хвана литовеца през кръста с мощните си ръце.
И се хванаха като два мечока, когато се борят за женската през времето на оплождане. Увиха се един о друг като два бора, израсли от един корен, които се преплитат и почти образуват едно дърво.
Всички затаиха дъх и мълчаливо наблюдаваха борбата между тия бойци, всеки от които минаваше за най-силния между своите. А те сякаш наистина се бяха слели в едно цяло, защото дълго време останаха неподвижни. И само лицата им станаха червени, и само от жилите, които се издуха по челата им, и по извитите като лък гърбове можеше под това страхотно спокойствие да се разбере свръхчовешкото напрежение на ръцете, които се мачкаха взаимно, стиснали се една друга.
Най-сетне и двамата почнаха да треперят. Но лицето на пан Лонгинус ставаше все по-червено, а лицето на бунтовническия главатар — все по-синьо. Измина още малко време. Безпокойството на зрителите растеше. Внезапно глух, сподавен глас наруши мълчанието:
— Пущай!…
— Не… братко!… — отговори друг глас.
Още миг и изведнъж нещо изпука страшно, сякаш се чу стон изпод земята; струя черна кръв бликна от устата на Пулян и главата му клюмна на едното рамо.
Тогава пан Лонгинус го вдигна от седлото и докато зрителите съобразят какво се бе случило, го метна на седлото си и се понесе в тръс към другарите си.
— Vivat!224 — викаха бойците на Вишньовецки.
— Смърт! — отговориха запорожците.
И вместо да се смутят от поражението на своя командир, те още по-ожесточено се нахвърлиха върху неприятеля. Закипя общ бой, който стана още по-ожесточен поради теснотията. И въпреки своята храброст молойците сигурно щяха да загубят от по-голямата опитност и сръчност на противниците, ако от стана на Кривонос не бяха затръбили, призовавайки ги да се върнат назад.
Те се отдръпнаха веднага, а противниците им постояха още минута, за да покажат, че са удържали в боя, и също се върнаха при своите. Насипът опустя, останаха само човешки и конски трупове по него, сякаш прокоба за онова, което предстоеше да става.
Пътят на смъртта се чернееше между двете войски и лекият повей на вятъра набръчка гладката водна повърхност и зашумя жално в листата на върбите, които растяха тук-таме по бреговете на езерото.
В това време полковете на Кривонос тръгнаха като необгледни ята от скорци и дъждосвирци. Отпред вървяха селяните, подир тях храбрата запорожка пехота, конните сотни, доброволци, татари, казашката артилерия — и всичко това без особено голям ред. Те се надпреварваха, вървяха презглава, като желаеха със своята многочисленост да превземат насипа, а после да залеят и покрият войската на княза. Дивият Кривонос вярваше в юмрука и сабята, а не във военното изкуство и затова влизаше в атака с цялата си сила и бе заповядал на полковете, които вървяха отзад, да тласкат предните, та да бъдат принудени да вървят, макар и по неволя. Оръдейните гюллета заплющяха по водата като диви лебеди и гмурци, но поради далечината не нанасяха щети сред войската на княза, строена в шахматен ред от другата страна на езерото. Човешкото наводнение заля насипа и вървеше напред, без никой да му пречи; част от тая вълна, като достигна реката, започна да търси брод през нея. Но понеже не намираше, отново се връщаше към насипа — и вървяха толкова нагъсто, че както по-късно разправяше Ошински, по главите им можеше да се премине с кон. Те така покриха насипа, че не остана педя свободна земя.