Йереми гледаше всичко това от високия бряг и мръщеше вежди, а от очите му изскачаха гневни светкавици към тия тълпи. Но като виждаше безредието и надпреварването на Кривоносовите полкове, каза на оберщера225 Махницки:
— По селяшки започва неприятелят с нас, не зачита военното изкуство, иде като хайка, но няма да дойде.
В това време, сякаш за да опровергаят думите му, те вече стигнаха до средата на насипа и се спряха учудени, обезпокоени от мълчанието на княжеската войска. Но тъкмо в тоя миг сред тая войска започна раздвижване. Тя отстъпи, като остави между себе си и насипа обширен празен полукръг, който щеше да бъде бойно поле.
След това пехотинците на Корицки се разстъпиха и откриха насочените към насипа гърла на оръдията на Вурцел, а в крайбрежните храсталаци, в ъгъла, който се образуваше от Случ и насипа, проблясваха мускетите на немците на Ошински.
И веднага за хората на войната стана ясно на чия страна трябва да бъде победата. Само един смахнат бунтовнически главатар като Кривонос можеше да се хвърли в бой при такива условия, когато с цялата си сила не би могъл да си осигури дори преминаване, ако Вишньовецки поиска да му пречи.
Но князът умишлено реши да пусне част от неговите сили отсам насипа, за да ги обгради и унищожи. Големият военачалник използваше заслепението на противника си, защото Кривонос не обръщаше внимание дори на това, че през тесния проход не беше възможно да се прехвърлят бързо по-значителни части и той не би могъл да се притече на помощ на хората си, които се биеха на другия бряг. Затова опитните бойци гледаха смаяни постъпката на Кривонос, когото нищо не принуждаваше към такъв безумен ход.
Принуждаваше го само амбицията и жаждата за кръв. Той бе узнал, че Хмелницки, въпреки численото превъзходство на изпратените под командването на Кривонос сили, се бои за резултата от битката с Йереми и затова е тръгнал с цялата си войска на помощ. Кривонос беше получил заповед да не влиза в бой. Но тъкмо затова той реши да влезе — и бързаше.
След превземането на Полонне той се настърви на кръв и не искаше да дели кръвопролитието с друг, поради което именно бързаше. Ще загуби половината си хора — какво от това? Нали с останалите ще залее малобройните сили на княза и ще ги избие до крак. А после ще поднесе на Хмелницки в дар главата на Йереми.
В това време селските маси достигнаха края на насипа, преминаха го най-сетне и се разляха по оня полукръг, оставен от войската на Йереми. Но в същия миг скритата пехота на Ошински откри отстрани огън срещу тях; от оръдията на Вурцел цъфнаха дълги ивици дим, земята се затресе от гърмежите и битката започна по цялата линия.
Пушеци забулиха бреговете на Случ, езерото, насипите и самото поле, така че нищо не се виждаше; понякога само се мярваха червените дрехи на драгуните, понякога блясваха гребени над полетелите шлемове и в тоя облак кипеше страшно. В града биеха всички камбани, чийто жален стон се смесваше с басовия рев на оръдията. От стана на Кривонос прииждаха към насипа все нови и нови пълчища.
А тези, които го бяха минали и се озоваха от другата страна на езерото, в миг се разгънаха в дълга линия и нападаха с ярост княжеските хоронгви. Битката се разгъна от единия край на езерото чак до завоя на реката и до блатистите лъки, залени през онова мокро лято.
Селяните и низовци трябваше или да победят, или да загинат, защото зад тях беше водата, към която ги изтласкваха атаките на княжеската пехота и конница.
Когато хусарите тръгнаха напред, пан Заглоба, при все че имаше задух и не обичаше навалицата, полетя заедно с другите, защото не можеше да постъпи другояче, без риск да бъде прегазен. И така той летеше с притворени очи, а в главата му прелитаха светкавично такива мисли: „Нищо не могат да помогнат хитростите! Нищо не струват хитростите! Глупавият печели, умният загива!“ После го хвана яд на войната, на казаците, на хусарите и на всички в света. Започна да проклина и да се моли. Въздухът фучеше в ушите му, спираше дъха в гърдите! Внезапно той се удари в нещо с коня, усети съпротива, отвори очи — и какво да види: коси, саби, тояги, множество пламнали лица, очи, мустаци… И всичко това неясно, неизвестно чие, всичко трепери, скача, беснее. Тогава го овладя страхотна ярост срещу тия неприятели, че не са побягнали по дяволите, че летят пред очите му, та го принуждават да се бие. „Щом искате, ето ви!“ — помисли той и започна да сече слепешката на всички страни. Понякога сечеше въздуха, но понякога усещаше, че острието на сабята му потъва в нещо меко. В същото време чувстваше, че е още жив, и това му придаваше необикновен кураж. „Бий! Убивай!“ — ревеше той като бивол. Най-сетне тия побеснели лица изчезнаха от очите му, а вместо тях видя много плещи, върхове на шапки и виковете за малко не му продраха ушите.