От време на време оръдията млъкваха. Тогава насипът като оръдейно гърло изхвърляше тълпи от запорожци и селяни, които се разбягваха по полукръга и отиваха под меча на изпречилата се конница, а Вурцел отново започваше да гърми; с град от желязо и олово затваряше насипа и спираше прииждащата помощ.
В тия кървави схватки минаваха цели часове. Кривонос, бесен, разпенен, още не се признаваше за победен и хвърляше хиляди молойци в устата на смъртта.
А от другата страна Йереми, облечен със сребърна броня, стоеше на кон върху височина, наричана по онова време Кружа могила, и гледаше.
Лицето му беше спокойно, погледът му обхващаше целия насип, езерото, бреговете на Случ и стигаше чак до мястото, където, обгърнат от синкава мъгла поради разстоянието, стоеше грамадният обоз на Кривонос. Очите на княза не слизаха от това сборище на коли, най-сетне той се обърна към дебелия киевски воевода и рече:
— Днес вече няма да можем да превземем обоза.
— Как така? Ваше княжеско височество би искал…
— Времето лети бързо. Късно е вече! Гледай, ваша милост, настава вечер.
И наистина, откак бяха излезли единоборците, подклажданата от упорството на Кривонос битка траеше вече толкова дълго, че слънцето успя да мине целия си дневен път и клонеше към залез. Високите леки облачета, които предвещаваха хубаво време, разпръснати по небето като стада белоруни овце, поруменяха и почнаха да си отиват на групи от небесните поля. Казаците вече не прииждаха така на насипа, а полковете, които се бяха качили на него, се отдръпваха в паническо безредие.
Битката свършваше, а свършваше, защото най-сетне разбитите казаци се втурнаха към Кривонос, като викаха отчаяно и яростно:
— Изменнико! Ти ще ни погубиш! Кърваво псе! Сами ще те вържем и ще те предадем на Йереми, за да откупим живота си. За тебе смърт, а не за нас!
— Утре ще ви докарам княза с цялата му войска или сам ще загина — отговаряше Кривонос.
Но това очаквано „утре“ тепърва щеше да дойде, а сегашното „днес“ беше ден на погром и поражение. Няколко хиляди най-храбри низовци, без да се смятат селяните, паднаха на бойното поле или се изподавиха в езерото и реката. Близо две хиляди души бяха взети в плен. Паднаха четиринайсет полковници освен сотниците, есаулите и разните други чинове. Вторият след Кривонос командир, Пулян, падна жив в ръцете на неприятеля, макар и със строшени ребра.
— Утре ще изколим всички! — повтаряше Кривонос. — Залък в уста няма да сложа, нито глътка водка, докато не го направим.
А в това време в противниковия стан хвърляха пленените знамена в краката на страшния княз. Всеки, който бе пленил знаме, го хвърляше и така се образува голям куп, защото знамената бяха четирийсет. А когато на свой ред мина пан Заглоба, така силно и с трясък запокити своето, та чак дръжката му се пукна. Като видя това, князът го спря и попита:
— Ти, ваша милост, със собствените си ръце ли отне това знаме?
— На вашите услуги, ваше княжеско височество!
— Виждам, че си не само Одисей, но и Ахил226.
— Аз съм прост войник, но служа под командването на Александър Македонски.
— Понеже ваша милост не получаваш заплата, ковчежникът ще ти даде още двеста жълтици за тоя твой толкова благороден подвиг.
Пан Заглоба прегърна коленете на княза и рече:
— Ваше княжеско височество! Вашата милост е по-голяма от моята храброст, която бих искал да скрия в собствената си модестия227.