— Дълго ли боледува?
— Дълго, много дълго, защото най-напред раните му заздравяваха, а после пак се отваряха, понеже не се беше погрижил за тях от самото начало. Сума нощи прекарах аз при него (дано го Бог тръшне) като при някой добър човек. А трябва да знаеш, ваша милост, че аз съм се заклел в спасението на душата си да му се отплатя за злото, което ми стори, и ще удържа клетвата си, ако ще би цял живот да ходя подире му, понеже той така ме унизи мене, невинния, и така ме преби като куче. А пък аз не съм някакъв селяндур. Той трябва да загине от моята ръка, освен ако някой не го убие преди това. Казвам ти, ваша милост, че имах сто пъти удобен случай да направя това, защото често нямаше никого при него освен мене. Тогава си мислех дали да го намушкам или не — но ме беше срам да го мушна така, както лежи в леглото.
— Прави ти чест, че не си го убил aegrotum et inermem238. Тъкмо това щеше да бъде постъпка на селяк, а не на шляхтич.
— Ето, виждаш ли, ваша милост, и аз така мислех. Спомних си, че когато родителите ми ме изпращаха от къщи, дядо ме благослови, прекръсти ме и каза: „Помни, глупако, че си шляхтич, и имай амбиция, служи вярно, но не позволявай да те унижават.“ Казваше също, че когато шляхтич постъпи като селянин, тогава Господ Исус Христос плаче. А аз запомних това и го спазвам. Ето защо трябваше да се откажа от удобния случай. А близостта ни ставаше все по-голяма! Много пъти той ме питаше: „Как да те възнаградя?“ Тогава аз му отговарях: „Както искаш, ваша милост.“ И не мога да се оплача, възнагради ме щедро, а пък и аз си взех сам, тъй като си мислех: защо да остава в разбойнически ръце? Покрай него и другите ми даваха, понеже, казвам ти, ваша милост, и низовци, и селяните никого не обичат като него, при все че в цялата Жечпосполита няма един шляхтич, който да презира тълпата повече от него…
Тук Женджан започна да клати глава, сякаш си припомняше нещо и се чудеше на нещо, а след малко продължи да говори:
— Чуден е този човек и трябва да се признае, че има шляхтишка фантазия. А пък как обича княгинята! Как я обича, всемогъщи Боже! Щом пооздравя, при него почна да идва Донцовна да му врачува. И му врачуваше, но не казваше нищо добро. Тя е цял великан и поддържа връзки с дяволите… Но е хубава мома. Като се засмее, можеш да се закълнеш, че кобила цвили на ливада. И показва такива здрави бели зъби, та броня може да разкъса с тях, а когато стъпва, земята се тресе под нея. И изглежда, че с Божие позволение беше видяла нещо в мене, та й харесваше моята хубост. Не се случваше да мине край мене и да не ме дръпне или за главата, или за ръкава, или да не ме мушне. А много пъти казваше: „Ела!“ Но аз се страхувах да не би черният да ми строши някъде насаме врата, тогава би пропаднало всичко, което бях събрал. Затова й отговарях: „Малко ли са ти другите!“ А тя: „Харесваш ми, макар че си дете! Харесваш ми.“ — „Махай се, дундо!“ Но тя си знае нейното: „Харесваш ми! Харесваш ми!“
— А видя ли я как врачува?
— Видях, чух. Някакви пушеци, съскания, писъци, някакви сенки, та чак изтръпнах. А тя стои по средата, пърчи черните си вежди и повтаря: „Лях при нея! Лях при нея! Чилу! Хуку! Чилу!… Лях при нея!“ Или пък ще сипе пшеница в сито и гледа, а зърната се движат като червеи и: „Чилу! Хуку! Чилу! Лях при нея!“ Ей, ваша милост, ако не беше той такъв разбойник, щеше да ми дожалее, като гледах неговото отчаяние след всяко врачуване. Случваше се, побледнее като платно, падне възнак, закърши ръце над главата си и почне да се вайка, да скимти, да моли и да се извинява пред княгинята, че като разбойник отишъл в Розлоги и избил братовчедите й. „Къде си ти, гургуличке? Къде си ти, единствена?! — казва. — На ръце бих те носил, а сега не мога да живея без тебе!… С ръка, казва, няма да те бутна, твой роб ще бъда, само да те гледат очите ми.“ Или пък си спомни за пан Заглоба и тогава почне да скърца и да хапе със зъби леглото, докато сънят не го обори. Но и насън още стенеше и въздишаше.