А и той растеше с всеки изминат ден, защото всеки ден към него прииждаха нови хоронгви, и стана толкова голям, че почна да засенчва не само канцлера и върховните военачалници, но и сената, Варшава, та и цялата Жечпосполита.
Недоброжелателно настроените към княза кръгове около канцлера във Варшава и около главното командване на войската, както и между приближените на княз Доминик и на брацлавския воевода започнаха да намекват за безкрайните му амбиции и дързост; припомняха спора за Гадяч — как тогава дръзкият княз дошъл във Варшава с четири хиляди души, влязъл в сената и щял да съсече всички, включително и самия крал.
„Какво може да се очаква от такъв човек и какъв ли ще е сега — казваха те, — след това ксенофонтовско завръщане241 от Задднеприето, след всичките военни успехи и толкова победи, които го прославиха така много? Колко ли непоносимо надменен е станал поради подкрепата на войската и шляхтата? Кой днес може да му се опре? Какво ще стане с Жечпосполита, когато един гражданин стигне до такава мощ, че може да погазва волята на сената и да отнема властта на определените от Жечпосполита предводители? Дали той наистина възнамерява да украси с короната челото на принц Карол? Вярно, че той е Марий, но опазил ни Бог да стане Марк Кориолан242 или Катилина243, защото по надменност и амбиция е равен и на двамата.“
Така се говореше във Варшава и в кръговете около главнокомандващите, особено около княз Доминик; съперничеството на Йереми с него бе докарало вече не малко щети на Жечпосполита. А в това време тоя Марий седеше в Збараж мрачен, непроницаем. Скорошните победи не бяха развеселили лицето му. Когато се случеше някоя нова хоронгва войска, издържана от държавата или от някоя околия, да дойде в Збараж, той излизаше да я посрещне, с един поглед оценяваше колко струва и отново се умисляше. Войниците с възгласи се притискаха около него, падаха на колене и викаха: „Здравей, непобедими вожде! Херкулесе славянски! До смърт ще бъдем с тебе!“ А той отговаряше: „Здравейте, ваша милост панове! Всички ние сме под Божията воля, а моят чин е много нисък, за да се разпореждам с вашата кръв!“ И веднага се прибираше в замъка, бягаше от хората и в самота се бореше с мислите си. Така минаваха цели дни, а в това време градът се роеше от нови и нови войници. Опълченците пиеха от сутрин до късна нощ, ходеха по улиците, вдигаха шум и скандали с офицерите от чуждестранните наемни войски. Редовният войник, също така почувствал, че дисциплината е отслабнала, почваше да яде и пие и да играе комар. Всеки ден нови гости, следователно нови пирове и забавления с местните гражданки. Войските задръстиха всички улици, настаниха се и по съседните села, а какво разнообразие на коне, оръжие, облекло, пера, ризници, шлемове, униформи на различните воеводства! Човек би помислил, че тук има някакъв огромен панаир, на който се е събрала половината Жечпосполита. Понякога ще прелети панска карета, златиста или пурпурна, с шест или осем коня с пера, с паюци244, облечени по унгарски или по немски, придворни еничари, казаци, татари; там пък няколко конника, цели блеснали от коприна и кадифе, без брони, разблъскват тълпата с анадолските си и персийски коне. Висулките на шапките им и подбрадниците святкат от брилянти и рубини. И всички им правят път поради високото им положение. Там пък, пред покрития вход на сграда, се перчи офицер от селската пехота с нова, лъскава куртка, с дълга тръстикова пръчка в ръка и надменност на лицето, но с еснафско сърце в гърдите; другаде святкат гребенести шлемове на драгуни, шапки на немска пехота, рогативки245 на народното опълчение, капузи246, рисови калпаци. Прислуга с различна униформа се движи насам-натам трескаво. На места улицата е задръстена от коли, другаде колите едва сега влизат и скърцат немилостиво, навсякъде викове, подвиквания: „Дайте път!“, ругаещи слуги, караници, сбивания, цвилещи коне. По-малките улички са така задръстени със слама и сено, че не е възможно да минеш оттам.
А при тия великолепни премени, които блестят с всички багри на дъгата, при коприната, кадифетата, бархетите, сърмата и светещите брилянти колко странно изглеждаха полковете на Вишньовецки, изтощени, отслабнали, опърпани, с ръждясали брони, избелели куртки и изпокъсани мундири! Офицерите от най-високите чинове изглеждаха като просяци, по-зле от прислугата в другите полкове, но всички свеждаха чело пред тия дрипи, пред тая ръжда и пред тая мизерия, защото това бяха знаци на геройството. Войната е лоша майка, която като Сатурн поглъща собствените си деца, а които не погълне, оглозгва ги до кости. Тия избелели униформи значеха нощни дъждове, походи при напливите на стихиите или на слънчевия зной; тая ръжда по желязото е неизбърсаната кръв — своя или на неприятеля, или на двамата едновременно. Затова войниците на Вишньовецки бяха навсякъде на първо място. Те разказваха по кръчмите и по квартирите, а другите само слушаха. Понякога дори спазма ще стисне някого от слушателите за гърлото, та той се плесне с ръце по бедрата и викне: „Дано ви гръм удари всичките! Та вие сигурно сте дяволи, а не хора!“ А Вишньовецките отговаряха: „Това не е наша заслуга, а на тоя вожд, равен на когото още не е дало orbis terrarum247.“ Затова всички пирове свършваха с възгласите: „Vivat Йереми! Vivat князът воевода! Вожд над вождовете и хетман над хетманите!…“
241
Тоест славно завръщане, както в древността вождът Ксенофонт върнал гръцките войски. — Б.пр.
242
Римски военачалник, който поради накърнено честолюбие повел враговете срещу родината си. — Б.пр.