Като слушаше това, княгиня Елена отпусна глава върху гърдите си също като покосено цвете, а поручикът отвърна енергично:
— Не говори така, ваша милост. Княз Васил само поради страхотен error61 на човешкото правосъдие беше осъден на смърт и на лишаване от имота си, та трябваше да се спасява с бягство, но по-късно неговата невинност се установи и честта му беше възстановена, а славата му трябва да бъде толкова по-голяма, колкото беше несправедливостта към него.
Княгинята прониза поручика с поглед, а върху неприятното й сурово лице се отрази гняв. Но при все че беше млад човек, пан Скшетуски имаше у себе си толкова рицарска сериозност и такъв ясен поглед, че тя не посмя да му възрази, вместо това се обърна към Елена:
— Не е прилично ти да слушаш това. Иди и се погрижи да прехвърлят багажа ни от каляската в колите, на които ще се качим с позволението на техни милости.
— Ще позволиш ли, ваша милост, да ти помогна — попита пан Скшетуски девойката.
Двамата тръгнаха към каляската, но щом застанаха един срещу друг от двете страни на вратичката й, копринените ресници на младата княгиня се повдигнаха и погледът й като светъл, топъл слънчев лъч се спря върху лицето на поручика.
— Как да ти благодаря, ваша милост… — каза тя с глас, който се стори на поручика като сладка музика, като звуци на лютни и флейти, — как да ти благодаря, че защити името на баща ми и възрази срещу тая несправедливост на най-близките роднини към него.
— Ваша милост княгиньо! — отговори поручикът, а чувстваше, че сърцето му се топи като сняг напролет. — Кълна се в Бога, че за тая благодарност съм готов да скоча в огъня или да пролея кръвта си, но макар готовността ми да е толкова голяма, заслугата ми е малка и за такова дребно нещо не заслужава да приемам благодарствен дар от твоята уста.
— Щом ваша милост пренебрегваш тая ми благодарност, аз, бедната сирота, нямам как другояче да ти се отблагодаря.
— Не я пренебрегвам — каза поручикът с все по-голямо оживление, — но искам с дълга и вярна служба да заслужа това голямо отличие и само за едно нещо моля — да благоволиш, ваша милост, да ме приемеш на такава служба.
Като слушаше тези думи, княгинята пламна, смути се, после внезапно пребледня, закри лицето си с ръце и отговори с тъжен глас:
— Такава служба навярно би могла да докара беда на ваша милост.
А поручикът се наведе през вратичката на каляската и заговори тихо и нежно:
— Ще донесе каквото Бог даде и дори то да бъде болка, пак съм готов да падна на колене пред ваша милост и да моля за тая служба.
— Това е невъзможно, рицарю, едва си ме видял и имаш толкова голямо желание да ми служиш.
— Едва те видях и вече съвсем забравих за себе си, виждам, че свободният досега войник ще трябва навярно да се превърне в роб, но изглежда такава е волята Божия. Любовта е като стрела, която пронизва неочаквано сърцето, и ето чувствувам острието й, при все че вчера сам не бих повярвал, ако някой ми кажеше това.
— Ако ваша милост не би повярвал вчера, как аз мога да повярвам днес?
— Времето най-добре ще те убеди, ваша милост, а искреността ми можеш да съзреш още сега не само в думите, но и по лицето ми.
И отново се повдигнаха копринените завеси на очите на княгинята, а погледът й срещна мъжествения и благороден лик на младия воин и взора му, толкова изпълнен с възхищение, че тъмна руменина заля лицето й. Но тя вече не свеждаше поглед към земята и момъкът пиеше сладостта на чудните й очи. Така те се гледаха взаимно като две същества, които, макар и срещнали се на пътя в степта, чувстват, че веднага са се избрали, а душите им като два гълъба политат една към друга.
Но резкият глас на княгиня Курцевич, която извика на девойката, прекъсна тоя миг на възхита. Колите бяха дошли. Каларашите62 започнаха да пренасят багажа от каляската и след малко всичко беше готово.
Розван Урсу, вежлив болярин, отстъпи на двете дами собствената си каляска, поручикът възседна коня си. Тръгнаха на път.
Денят беше към края си. Разлетите води на Кагамлик светеха като злато от залеза на слънцето и пурпурното сияние. Високо на небето се бяха събрали ята от облачета, които се зачервяваха постепенно и бавно се носеха към края на кръгозора, сякаш уморени от полета си по небето, отиваха да спят някъде в незнайна люлка. Пан Скшетуски яздеше от страната на младата княгиня, но не я забавляваше с разговор, защото пред чужди хора не можеше да говори с нея така, както преди малко, а банални думи не излизаха от устата му. Само в сърцето си чувстваше блаженство, а главата му шумеше като вино.