А шляхтата, като се напие, изскача на улиците, гърми с пушки и мускети и понеже Вишньовецките я предупреждават, че тая свобода е до време, че ще дойде час, когато князът ще стегне юздите и ще въведе такава дисциплина, каквато още не са сънували, те още повече използват свободата си. „Gaudeamus248, докато е позволено!“ — викат шляхтичите. — „Когато дойде време да слушаме, ще слушаме, понеже има кого — това не е Детинко, не е Латинко, не е Перушинко!“249 А нещастният княз Доминик винаги загазваше най-много, защото войнишките езици го направиха на дреб. Разказваха как по цели дни се молел, а вечер висял над каната с медовина, плюел по корема си, отварял едното око и питал: „Какво било?“ Казваха също, че преди лягане вземал ялапам250 и че толкова битки бил видял, колкото са избродирани по холандските му килими. Никой не го защитаваше и никой не го съжаляваше, а най-много го хапеха ония, които явно бяха нарушили военната дисциплина.
Все пак и в остротите, и в насмешките ги превъзхождаше пан Заглоба. Той вече се беше излекувал от болките си в кръста и сега бе в стихията си. А напразно е да се описва колко нещо изяждаше и изпиваше, защото това надминава човешкото въображение. Той беше непрекъснато заобиколен от групи войници и шляхтичи, които вървяха подире му, а той разправяше, разправяше и се подиграваше с ония, които го черпеха. Като стар войник гледаше също така отвисоко на ония, които сега отиваха на война, и с цялото превъзходство на опита си им говореше:
— Вие, ваша милост панове, толкова сте разбрали от война, колкото калугерка от мъж. Дрехите ви са нови и миришат на ливанто, но макар това да е приятна миризма, все пак при първата битка ще гледам да не стоя така, та вятърът да ми духа откъм вас. Ой, който не е помирисал военния чесън, той не знае какви сълзи изкарва от очите! Нейна милост жената няма да ви донесе сутрин греяна бира, нито винена супа! Ще ви хлътне коремът, ще изсъхнете като извара на слънце. Можете да ми вярвате! Опитът — това е важното! Изпадал съм в разни положения, какво ли не се е случвало! Пленил съм много знамена, но трябва да ви кажа, ваша милост панове, че никое не придобих толкова трудно, колкото това при Константинов. Да ги вземат дяволите тия запорожци! Седем пъти, ви казвам, се изпотих, докато успея да го хвана за дръжката. Попитайте пан Скшетуски, оня, който уби Бурдабут, той именно видя това със собствените си очи и ме адмирираше251. А сега викнете само на ухото на някой казак: „Заглоба!“ — и ще видите какво ще ви каже. Но какво ще ви разправям на вас, дето само дървеници по стената сте убивали и нищо друго.
— Как стана това, как? — питаха младите.
— Вие, ваша милост панове, да не искате от въртене езикът ми да се запали в устата като ос на кола?
— Тогава трябва да се полее! Вино! — викаха шляхтичите.
— Така може! — отговаряше пан Заглоба и доволен, че е намерил благодарни слушатели, разказваше им всичко ab ovo252 от пътуването до Галац и от бягството от Розлоги чак до пленяването на знамето при Константинов, а те слушаха със зяпнали уста, понякога мърмореха, когато Заглоба, като хвалеше собствената си храброст, твърде много се подиграваше с тяхната неопитност, но всеки ден го канеха и пояха в различни квартири.
И така в Збараж се забавляваха весело и шумно, та старият Зачвилиховски и другите по-сериозни хора се удивляваха, че князът позволява толкова дълго тия пиршества; а той седеше непрекъснато в жилището си; изглежда, че умишлено беше дал свобода на войската, да й се отпусне душата пред новите боеве. В това време пристигна Скшетуски и веднага налетя сякаш във водовъртеж, в някакъв вир. И на него му се искаше да си почине сред другарите, но още повече искаше да замине за Бар, при любимата си, и в нейните сладки обятия да забрави всички стари мъки, всички страхове и страдания. Затова незабавно отиде при княза да даде рапорт за похода си до Заслав и да поиска разрешение за заминаване.
249
Прякори, давани на неспособните военачалници Конецполски, Остророг и Заславски. — Б.пр.