Но Христос е отпуснал глава върху гърдите и мълчи с такава болка, сякаш току-що е разпнат. „За твоята слава! — викна князът. — Non mihi, non mihi, sed nomini Tuo da gloriam!253 За слава на вярата и на църквата, на цялото християнство! О, Христе! Христе!“ И нова картина прелита пред очите на героя. Не с победата над Хмелницки свършва тоя път. Като погълне бунта, князът още повече ще се налее от неговата плът, ще стане исполин от неговите сили, много хиляди казаци ще присъедини към многото хиляди шляхтичи и ще отиде още по-далече: ще удари Крим, ще хване страхотния змей в собствената му яма, кръст ще забие там, където никога досега камбани не са призовавали верните на молитва.
Или ще отиде в ония земи, които веднъж вече князете Вишньовецки са тъпкали с конски копита, и ще разшири до последните предели на земята границите на Жечпосполита, а с тях и на католическата църква…
Къде е краят на тоя устрем? Къде е краят на славата, на силата, на могъществото? Изобщо го няма…
В стаята на замъка нахлува бяла лунна светлина, но часовниците бият късен час и петлите пеят. Скоро ще изгрее денят, но дали това ще бъде ден, в който покрай слънцето на небето ново слънце ще засвети на земята?
Да! Дете би бил князът, а не мъж, ако не направи това, ако поради някакви причини не послуша гласа на своето предназначение. Ето, той вече чувства известно спокойствие, което, изглежда, милостивият Христос е излял върху него — хвала му за това! Вече мисли по-трезво, по-леко и с очите на душата си ясно обгръща положението на отечеството и всички въпроси. Политиката на канцлера и на ония там панове във Варшава, както и на брацлавския воевода е лоша и пагубна за отечеството. Най-напред трябва да се смаже Запорожието, океан кръв да се източи от него, да бъде сломено, смачкано, а едва след това да се даде на победените всичко — да се свърши с всички злоупотребления, с всякакъв гнет, да се въведе ред, спокойствие; когото можеш да доубиеш окончателно, ти го върни към живота — ето едничкия път, достоен за тая велика и великолепна Жечпосполита. Може би по-рано, по-рано е било възможно да се избере друг — днес не! Иначе до какво ще доведат преговорите, когато едни срещу други са застанали безчислени въоръжени хора, а дори и да се сключат някакви споразумения — каква сила биха могли да имат те? Не! Не! Това са бълнувания, това са фантазии, това е война, която ще трае цели векове, това е море от сълзи и кръв в бъдеще!… Нека поемат по оня единствен път — велик, благороден, мощен — И той няма да иска нищо повече. Ще се прибере отново в своя Лубни и ще чака мирно, докато пронизителните тръби на Градив254 не го призоват отново към подвизи…
Да поемат! Но кой? Сенатът? Бурните сеймове? Канцлерът? Примасът или главнокомандващите? Кой освен него разбира тая велика мисъл? И кой може да я осъществи? Нека се намери такъв — тогава съгласен!… Но къде е тоя човек? Кой има сила за това? Само той и никой друг! При него идва шляхтата, към него се присъединява войската, в негови ръце е мечът на Жечпосполита. Та нали, дори когато на трона има крал — а какво остава, когато няма, — Жечпосполита се управлява по волята на тоя народ. Тя именно е suprema Lex!255 А тя се изразява не само в сеймовете, не само чрез депутатите, сената и канцлерите, не само чрез писаните закони и манифести, а още по-силно, още по-подчертано, още по-ясно — чрез действието. Кой управлява тук? Рицарското съсловие — но ето че това рицарско съсловие се събира в Збараж и му казва: „Ти си вождът!“ Цялата Жечпосполита без гласуване му дава властта по силата на фактите и повтаря: „Ти си вождът.“ Трябва ли тогава той да се дърпа? От какво назначение се нуждае още? От кого трябва да го чака? От тия ли, които се мъчат да погубят Жечпосполита, а него да унизят?