Ах, именно гордостта и амбицията на магнатите, действията на своя глава, своеволията са причина за това. Най-лошият враг не е Хмелницки, а вътрешното безредие, вироглавството на шляхтата, малобройността и недисциплинираността на войската, бурността на сеймовете, раздорите, свадите, хаосът, некадърността, личните интереси и недисциплинираността — недисциплинираността преди всичко. Дървото гние и се превръща на прах отвътре. И скоро можеш да очакваш, че първата буря ще го събори — но отцеубиец е тоя, който става съучастник в такова нещо, проклет е тоя, който дава пример, проклети са той и децата му до десето поколение!…
А сега върви, победителю при Немиров, Погребище, Махновка и Константинов, върви, княже воеводо, върви, отнеми властта от главнокомандващите, потъпчи закона и йерархията и давай пример на потомството как се изтръгват вътрешностите на майката.
Страх, отчаяние и объркване се изписа върху лицето на княза… Той викна страшно, хвана се за косите и падна в праха пред Христа.
И князът се каеше и удряше достойната си глава о каменния под, а от гърдите му се изтръгваше глух глас:
— Боже, бъди милостив към мене, грешния! Боже, бъди милостив към мене, грешния! Боже, бъди милостив към мене, грешния!…
Розовата зора вече изгря на небето, а после дойде златното слънце и освети залата. Под корнизите започнаха да цвъртят врабци и лястовички. Князът стана и отиде да събуди слугата си Желенски, който спеше пред вратата.
— Тичай — каза му той — при ординарците и им кажи да повикат при мене полковниците, които се намират в замъка и в града. Както от редовните войски, така и от народното опълчение.
След около два часа залата започна да се пълни с брадати и мустакати бойци. От хората на княза дойдоха старият Зачвилиховски, Поляновски, Скшетуски с пан Заглоба, Вурцел, оберщер Махницки, Володийовски, Вершул, Понятовски, почти всички офицери чак до хоронжите256 освен Кушел, който беше изпратен с разезд към Подолието. От кралските войски присъстваха Ошински и Корицки. Не можаха да измъкнат изпод юргана мнозина от по-знатните шляхтичи, но и от тях се събраха немалко — а между тях и сановници от кастелани257, та чак до подкоможи258… В залата шумеше като в кошер от оживените разговори, а всички бяха обърнали очи към вратата, откъдето щеше да дойде князът.
Изведнъж всичко утихна. Князът влезе. Лицето му беше спокойно, ведро — и само зачервените от безсъние очи и изострените черти свидетелстваха за преживяната борба. Но през тая ведрост и дори усмихнатост прозираше сериозност и непоколебима воля.
— Ваша милост панове! — каза той. — Тази нощ разговарях с Бога и със собствената си съвест върху това, какво да сторя, и обявявам на ваша милост панове, а вие обявете на цялото рицарство, че за доброто на отечеството и за съгласието, необходимо във времето на нещастие, се подчинявам на ръководството на главното командване.
Глухо мълчание зацари сред събраните.
Около пладне същия ден в двора на замъка чакаха триста татари на Вершул, готови за път с пан Скшетуски, а в замъка князът даваше обед на висшите офицерски чинове, който едновременно беше и прощален пир за нашия рицар. Като „младоженец“ го сложиха да седне до княза, а до него седеше пан Заглоба, защото се знаеше, че неговото умение и смелост бяха спасили „младоженката“ от гибел. Князът беше весел, тъй като бе свалил бремето от сърцето си, и вдигаше чаша за щастието на бъдещото семейство. Стените и прозорците се тресяха от възгласите на рицарите. В прустовете вдигаше шум прислугата и там Женджан беше централната фигура.
— Ваша милост панове! — каза князът. — Нека вдигнем тая трета чаша за бъдещата консолация259. Високо е това гнездо. Да даде Бог ябълките да не падат далече от дървото. Нека от тоя ястреб се родят достойни за баща си ястребчета!
— Да живеят! Да живеят!
— Благодаря! — викаше Скшетуски, като изпразваше в гърлото си грамадната чаша с малвазия260.
— Да живеят! Да живеят!