А гледката, която толкова я ужаси, би зарадвала очите на много девойки, защото дрехите и лицето на тоя молоец блестяха като слънце. Диамантените копчета на жупана му светеха като звездите по небето, ножът и сабята му искряха от скъпоценни камъни, жупанът от сребърен сърмен плат и червеният контуш подсилваха хубостта на мургавото му лице. Той стоеше така пред нея, строен, черновежд, великолепен, най-хубав от всички молойци в Украйна.
Но очите му бяха замъглени като звезди, закрити от облак, и той я гледаше почти покорно, а като виждаше, че страхът не изчезва от лицето й, заговори с нисък, тъжен глас:
— Не се страхувай, княгиньо!
— Къде съм? Къде съм? — питаше тя, като го гледаше през пръстите си.
— На сигурно място, далеко от войната. Не се страхувай, мила моя душице. Аз те извлякох от боя, за да не те сполети нещо лошо от хората и войната. В Бар казаците не оставиха нито един жив човек, само ти излезе жива оттам.
— Какво правиш ти, ваша милост, защо ме преследваш?
— Аз да те преследвам? Боже мили! — Богун разпери ръце и започна да клати глава като човек, към когото се отнасят крайно несправедливо.
— Мене ме е страх от ваша милост.
— Но защо се страхуваш? Ако заповядаш, няма да пристъпя от вратата: аз съм твой роб. Искам да седя тук на прага и да те гледам в очите. Аз не ти желая злото: защо ме мразиш? Ей, Боже мили! Ти в Бар се мушна с нож, като ме видя, макар че ме познаваше от по-рано и знаеше, че идвам да те браня. Та аз не съм чужд човек за тебе, а другар сърдечен, пък ти се мушкаш с нож, княгиньо!
Изведнъж кръвта нахлу в бледите бузи на княгинята.
— Защото предпочитах смъртта пред позора — каза тя. — И се кълна, че ако не ме пощадиш, ще се убия дори и душата си да загубя с това.
От очите на девойката изскочи огън — и Богун разбра, че няма шега с тая курцевичовска княжеска кръв, при силна възбуда наистина ще извърши това, с което заплашва, а втория път по-добре ще нагласи ножа.
Затова той не отговори нищо, само направи няколко крачки към прозореца, седна на покритата със златоткан плат пейка и наведе глава.
Последва кратко мълчание.
— Бъди спокойна — каза той. — Докато съм трезвен, докато водката майка не е запалила главата ми, ти си за мене като икона в черква. А откак те намерих в Бар, престанах да пия. Преди това много пиех, с водката майка заливах своята мъка. Какво друго можех да правя? Но сега няма да сложа в уста нито сладко вино, нито водка.
Княгинята мълчеше.
— Ще те погледам — продължаваше той, — да си напълня очите с прекрасното ти личице, и ще си отида.
— Върни ми свободата! — рече девойката.
— Та нима ти си в робство? Ти си тук господарка. И къде ще се връщаш? Курцевичи изгинаха, огън опожари села и градове, князът не е в Лубни, той отива срещу Хмелницки, а Хмелницки срещу него, навсякъде е война, кръв се лее, навсякъде е пълно с казаци, татари и войници. Кой няма да посегне на честта ти? Кой ще те съжали, кой ще те защити, ако не аз?
Княгинята вдигна очи нагоре, понеже си спомни, че има един на света, който би я притулил, съжалил и защитил. Но не искаше да каже името му, за да не дразни страшния лъв. Ала в същото време сърцето й се сви от дълбока тъга. Дали е още жив тоя, за когото копнееше душата й? Когато тя беше в Бар, знаеше, че е жив, защото веднага след заминаването на Заглоба до ушите й стигна името на пан Скшетуски заедно с вестта за победите на страшния княз. Но оттогава колко дни и нощи бяха изтекли, колко битки може да е имало и на колко опасности той да се е изложил! Вестите за него сега можеха да идват само чрез Богун, когото нито искаше, нито смееше да пита. И главата й падна на възглавниците.
— Нима трябва да остана тук като затворница? — питаше тя със стон. — Какво съм ти направила, ваша милост, та ме преследваш като зла веда262?
Казакът вдигна глава и заговори толкова тихо, че едва можеше да се чуе:
— Не зная какво си ми направила ти, но знам, че ако аз съм за тебе зла веда, и ти си зла веда за мене. Ако не бях те обикнал, щях да бъда волен като вятъра в полето и сърцето ми свободно, и душата ми свободна, и славен като Конашевич-Сагайдачний. Твоята хубост е моето нещастие, твоите очи са моето нещастие, нито свободата ми е мила, нито славата казашка! Какво бях аз, хубавице, докато ти не порасна и от дете не стана панна! Веднъж превзех една галера с най-хубави момичета, които караха на султана — но никоя не завладя сърцето ми. Поиграха си братята казаци с тях, а после заповядах на всяка да сложат камък на шията и във водата. От никого не се страхувах — война срещу неверните водех и плячка вземах — и както княз в замък, така бях аз в степта. А днес какво? Ето, седя тук и като роб добра дума прося от тебе, а да я изпрося не мога — и не съм я чул никога, дори когато братовчедите ти и стринка ти те сватосваха за мене. Ой, да беше ти, девойко, друга към мене, да беше ти друга, нямаше да стане това, което се случи, нямаше да избия аз твоите роднини, нямаше да се побратимя с бунта и селяните, но заради тебе си загубих ума. Ти би ме завела, където поискаш. Аз бих дал кръвта си за тебе, душата си бих дал. Сега целият съм изцапан с шляхтишка кръв, а по-рано само татарите биех и на тебе плячка докарвах — за да ходиш ти в злато и скъпоценности като херувим Божи. Защо ти не ме обичаше тогава? Ой, тежко, ой, тежко! Мъка ми е на сърцето. Нито с тебе мога да живея, нито без тебе, нито далеко, нито близко, нито в планина, нито в долина, гълъбице моя, сърчице ти мое! Прости ми, че дойдох за тебе в Розлоги по казашки, със сабя и огън, но аз бях пиян от гняв срещу князете и водка по пътя бях пил — разбойник нещастен. А после, когато ти ми избяга, просто виех като псе и раните ме боляха, и не исках да ям, и майката смърт молех да ме вземе. А ти искаш сега да те върна и отново да те загубя — гълъбице моя, сърчице ти мое!
262
Веда в славянската митология и българския фолклор е женско същество от рода на самодивите и русалките, което броди нощем и причинява зло на хората. — Бел. elemag_an