— Защо да е невъзможно?
— Ти, ваша милост, като че не познаваш военната служба. Когато хоронгвите застават nemine excepto265, това е нещо свято. Дори баща му и майка му да умират тогава, един военен не отива да иска пермисия266 за отпуск, защото пред сражение това е най-голямото безчестие. След решителна битка, когато неприятелят е разбит, може, но не преди това. Ето, гледайте Скшетуски: той пръв искаше да скочи и да полети да спасява, но не каза нито думица. Скшетуски има вече репутация, князът го обича, но той дори не се обади, защото знае дълга си. Това е обществена служба, ваша милост, а онова е лична работа. Не зная как е другаде, макар да мисля, че навсякъде е същото. Но при нашия княз воевода е нещо небивало да се иска пермисия пред битка, и то от офицер. Скшетуски, дори душата му да се разкъса, не би отишъл с такова искане при княза.
— Знам, че Скшетуски е цял римлянин и строго държи на дисциплината — каза пан Заглоба, — но ако някой подшушне на княза, може би той по собствена воля би дал пермисия и на него, и на вас.
— Такова нещо и през ум не му минава. Цялата Жечпосполита сега е на главата на княза. Какво си мислиш, ваша милост, сега се решават най-важни въпроси, които засягат целия народ, а той ще се занимава с личната работа на някого? Но дори и без молба да даде пермисия, при все че това е невъзможно, и тогава, кълна се в Бога, никой от нас сега не би напуснал стана, защото и ние сме длъжни най-напред да служим на нещастното си отечество, а после на себе си.
— Знам аз това, знам и военната служба от стари времена, затова и ви казах, че тоя способ само ми се мярна в главата, а не, че е заседнал в нея. Впрочем, да си кажа правичката, докато силата на тия негодници стои незасегната, няма да можем много нещо да направим, но когато ги бием и почнем да ги преследваме, когато те започнат да мислят само как да спасят собствената си кожа, тогава ще можем смело да навлезем между тях и по-лесно да съберем сведения. Дано само по-скоро пристигне останалата войска, иначе току-виж сме пукнали от нетърпение при тоя Чолгански камък. Ако командването беше в ръцете на нашия княз, щяхме вече да сме тръгнали, но изглежда, че княз Доминик много често си почива, щом го няма досега.
— Очакват го след три дни.
— Дай Боже час по-скоро! Нали коронният подчаши267 пристига днес?
— Да.
В тоя момент вратата се отвори и влезе Скшетуски.
Човек би казал, че болката е издялала от камък чертите му: такава студенина и спокойствие лъхаше от тях.
Мъчно беше да се гледа това лице, толкова младо, а в същото време толкова строго и сериозно, сякаш по него никога не се е мяркала усмивка, и лесно можеше да се отгатне, че ако го докосне смъртта, няма да промени вече много това лице. Брадата на пан Ян беше порасла досред гърдите и тук-там в тая брада между гарвановочерните косми се виеха сребърни нишки.
Другарите му и верните приятели по-скоро отгатваха неговата болка, защото той не я показваше. Най-сетне той се владееше напълно, наглед спокоен, още по-изпълнителен във войнишката си служба и цял погълнат от близката война.
— Говорехме тук за нещастието на ваша милост, което едновременно е и наше нещастие — рече пан Заглоба, — защото Бог е свидетел, че с нищо не можем да се утешим. Но ялово би било това чувство, ако само помагахме на ваша милост да лееш сълзи, затова решихме и кръвта си да пролеем, та да изтръгнем от робство клетницата, ако още ходи жива по земята.
— Бог да ви възнагради — рече пан Скшетуски.
— Ще отидем с тебе дори и в стана на Хмелницки — каза пан Володийовски, като гледаше неспокойно приятеля си.
— Бог да ви възнагради — повтори пан Ян.
— Ние знаем — каза Заглоба, — че ваша милост си се заклел да я търсиш жива или мъртва, затова сме готови още днес…
Скшетуски седна на пейката, впи очи в земята и не отговори нищо, което ядоса пан Заглоба. „Дали той няма намерение да я изостави? — помисли Заглоба. — Ако е така, Бог да му е на помощ! Виждам, че няма нито благодарност, нито добър спомен на тоя свят. Но ще се намерят хора, които ще тръгнат да я спасяват, освен ако аз умра преди това!“ В стаята зацари мълчание, прекъсвано само от въздишките на пан Лонгинус. А малкият Володийовски се приближи до Скшетуски и го бутна по рамото.
— Откъде се връщаш? — попита той.
— От княза.
— И какво?
— Излизам през нощта на разузнаване.
— Далеко?
— Чак към Ярмолинци, пътят е свободен.
Володийовски погледна Заглоба и се разбраха веднага.