Над пустинята падна нощ, а заедно с нея настъпи часът на духовете. По онова време рицарите, които пазеха по станиците, си разказваха, че нощем в Дивите поля сенките на убитите, намерили там внезапна смърт без изповед и покаяние, ставали и играели хора, на което не можел да им попречи никакъв кръст или черква. Затова, когато започваха да догарят фитилите към полунощ, по станиците четяха молитви за умрелите. Говореше се също така, че тия сенки на конници, които бродят из пустошта, препречват друма на пътниците, стенат и молят за светия кръстен знак. Между тях имало и вампири, които тичали след хората и виели. Опитното ухо отдалеко различавало виенето на вампирите от вълчия вой. Виждани били също цели пълчища от сенки, които понякога толкова се приближавали до станиците, че стражите свирели тревога. Всичко това обикновено предвещавало голяма война. Срещата на отделни сенки също не вещаела нищо добро, но невинаги от това трябвало да се очаква и някакво зло, защото често пъти и жив човек се появявал и изчезвал като сянка пред пътниците, та можело да го сметнат за дух.
Затова и сега не беше никак чудно, че щом нощта падна върху Омелник, веднага при пустата станица се появи някакъв дух или човек. Тъкмо в тоя миг луната надникна иззад Днепър и озари пустошта, върховете на бодилите и степната далечина. Но изведнъж по-долу в степта се появиха някакви други нощни същества. Подвижните облачета току засланяха блясъка на луната и затова тия фигури ту изникваха от сянката, ту отново угасваха. Понякога изчезваха напълно, сякаш се стапяха в сянката. Те се движеха към възвишението, на което стоеше първият конник, прокрадваха се тихо, предпазливо, бавно и се спираха всеки миг.
В движенията им имаше нещо поразително, както и в цялата тая степ, наглед толкова спокойна. Понякога вятърът духваше откъм Днепър и сухите бодили тъжно шумяха, навеждаха се и трепереха, сякаш ужасени. Най-сетне фигурите изчезнаха, скриха се в сянката на руините. В бледата светлина на нощта се виждаше само един самотен конник, който стоеше на възвишението.
Най-сетне тоя шумол привлече вниманието му. Той се приближи до края на възвишението и започна да се взира внимателно в степта. В тоя миг вятърът престана да вее, шумолът затихна, настана пълна тишина.
Внезапно се чу пронизително подсвиркване. Смесени гласове започнаха да крещят пронизително: „Халла! Халла!7 Исусе Христе! Спасявай! Бий!“ Разнесоха се изстрели от кремъклийки, червени светлини разкъсаха мрака. Тропотът на коне се смеси със звънтежа на желязо. Някакви нови конници сякаш изникнаха изпод земята. Човек би казал, че внезапно буря се развихри в тая тиха, зловеща пустиня. После човешки стонове се смесиха със страшните крясъци, накрая всичко утихна: битката бе свършила.
Изглежда, че се разиграваше една от честите сцени в Дивите поля.
Конниците се събраха на възвишението, някои слязоха от конете и се взряха внимателно в нещо.
Изведнъж сред мрака се обади силен заповеднически глас:
— Хей там! Секнете огнивата и запалете огън!
Най-напред се посипаха искри, а после бухна пламък от суха тръстика и борина, каквито пътниците през Дивите поля винаги носеха със себе си.
Незабавно в земята беше забит прът с железен светилник и ярката светлина отгоре ясно освети двайсетина души, наведени над някаква фигура, която лежеше неподвижно на земята.
Това бяха войници с червена болярска униформа и с вълчи калпаци. Един от тях, който беше възседнал як кон, изглежда, че предвождаше другите. Той слезе от коня, приближи се до легналия на земята и попита:
— Е, какво, вахмистър? Жив ли е или не?
— Жив е, пане поручик, но хърка, въжето го е задушило.
— Що за човек е той?
— Татарин не е, трябва да е някой знатен.
— Е, слава Богу.
Сега поручикът изгледа внимателно легналия човек.