Тия страшни очи светеха като очите на вълк в тъмна гора.
„Какво е това, дявол да го вземе? — помисли поручикът. — Зъл дух или какво?“ И като надникна на свой ред отблизо в тия пламнали зеници, попита:
— Защо, ваша милост, така напираш с коня и ме гледаш с такива очи?
Конникът не отговори нищо, а продължи да гледа все така упорито и дръзко.
— Ако ти е тъмно, мога да секна огън, а ако ти е тесен пътят, хайде в степта! — каза поручикът вече с възбуден глас.
— А ти, поляче, се махай от каляската, щом виждаш къде е степта — отвърна конникът.
Поручикът, който не си поплюваше, вместо да отговори, така силно ритна с крак коня на нападателя в корема, че жребецът изцвили и с един скок се намери на самия край на пътя.
Конникът го спря на място и за миг изглеждаше, че иска да се хвърли върху поручика, но изведнъж прозвуча резкият, заповеднически глас на старата княгиня:
— Богун, шчо с тобою?
Тия думи веднага оказаха своето действие. Конникът обърна коня кръгом и мина от другата страна на каляската, при княгинята, която продължи:
— Шчо с тобою? Ти не си нито в Переяслав, нито в Крим, а в Розлоги, помни това. А сега мини отпред и води колите, че наближаваме дол, а в дола е тъмно. Върви, бедният ми!
Скшетуски беше еднакво учуден и разгневен. Тоя Богун очевидно търсеше повод да се сбие с него и щеше да намери, но защо го търсеше? Откъде тоя неочакван гняв?
В главата на поручика се мярна мисълта, че поводът е княгинята, и тая мисъл се затвърди у него, когато погледна девойката в лицето и въпреки нощния мрак видя, че то е бяло като платно и по него е изписан ужас.
А Богун веднага тръгна напред съгласно заповедта на княгинята, която, загледана подире му, рече полу на себе си, полу на поручика:
— Той е луда глава и казашки бяс.
— Изглежда, че не е съвсем с ума си — отговори пан Скшетуски презрително. — При синовете на ваша милост ли служи тоя казак?
Старата княгиня се дръпна назад в каляската.
— Какво говориш, ваша милост! Това е Богун, подполковник, преславен юнак, приятел на синовете ми, а за мене е като шести осиновен син. Невъзможно е, ваша милост, да не си чувал името му, защото всички го знаят.
И наистина това име беше добре известно на пан Скшетуски. Между имената на разните казашки полковници и атамани то бе излязло начело и беше на устата на всички от двете страни на Днепър. По панаири и кръчми слепи старци пееха песни за Богун, по седенките разказваха чудеса за младия главатар. Кой беше той, откъде се бе взел, никой не знаеше. Едно беше сигурно, че степта, Днепър, речните прагове и Чертомелик със своя лабиринт от теснини, заливи, глъбини, острови, скали, долове и тръстика бяха неговата люлка. От малък още се беше сживял и сраснал с тоя див свят.
В мирно време ходеше с другите „на риба и дивеч“, блъскаше се по завоите на Днепър, бродеше по мочурищата и тръстиките заедно с група полуголи другари или по цели месеци прекарваше в горските дебри. Училище му бяха набезите в Дивите поля за татарски черди и хергелета, засадите, битките, походите срещу крайбрежните татарски села, срещу Белгород, във Влашко или с лодки по Черно море. Той не познаваше други дни освен прекараните на кон, други нощи освен край огнището в степта. Рано стана любимец на целия Низ, рано сам започна да води другите и скоро всички надмина по смелост. Готов беше само със сто конници да тръгне дори срещу Бахчисарай и сам да запали пожар пред очите на хана. Той опожаряваше татарски села и градчета, избиваше до крак жителите им, хванатите мурзи разчекваше с коне, връхлиташе като буря, минаваше като смърт. В морето се хвърляше като бесен върху турските галери. Нахълтваше чак до центъра на Буджак63, влизаше, както се казва, в устата на лъва. Някои негови набези бяха просто безумни. По-малко смелите, по-малко дръзките свършваха на кол в Стамбул или гниеха при веслата на турските галери — той винаги се измъкваше здрав и читав и с богата плячка. Говореше се, че бил събрал огромни съкровища, които държи скрити из гъсталаците край Днепър, но и много пъти го били виждали да гази с кални крака по сърмени тъкани и ламета, да постила килими под копитата на конете или, облечен със сърмени дрехи, да се къпе в катран и по тоя начин умишлено да показва казашкото си презрение към тия великолепни тъкани и дрехи. Той никъде не се застояваше задълго. Действията му ръководеше неговата фантазия. Понякога, като пристигнеше в Чигирин, Черкаси или Переяслав, се запиваше до смърт с други запорожци, друг път живееше като монах, не приказваше с хората, бягаше в степта. После пък се заобикаляше със слепи старци и по цели дни слушаше техните свирни и песни и ги даряваше със злато. Сред шляхтата умееше да бъде дворцов кавалер, сред казаците — най-див казак, сред рицарите — рицар, сред грабителите — грабител. Някои го смятаха за луд, защото той наистина имаше необуздана и разгулна душа. Сам не знаеше защо живее на света и какво иска, към какво се стреми, кому служи. Служеше на степите, на вихрите, войната, любовта и собствената си фантазия. Тая именно фантазия го отличаваше от другите грубиянски главатари и от цялата разбойническа сган, която мислеше само за грабеж и й беше все едно дали граби татари или свои. Богун вземаше плячка, но предпочиташе войната пред плячката, обичаше опасността заради собствения й чар; за песните плащаше със злато, стремеше се към слава и нищо друго не го интересуваше.