— А лъскава ли беше, а?
Веждите на поручика се смръщиха.
— Тогава ще ти кажа, ваша милост, че е по-добре да не развреждаш раната на човек.
— Да не развреждам ли?… Не бой се. Ако е била лъскава, жива е.
Лицето на Скшетуски се покри със смъртна бледост, но той се въздържа и рече:
— Ваша милост… дано не забравя с кого говоря…
Лашч облещи очи.
— Какво е това? Заплашваш ли, ваша милост? Мене ли, ваша милост?… Зарад една фльорца?
— Върви си, ваша милост, по своя път! — изгърмя старият Зачвилиховски, който цял се тресеше от гняв.
— Ах вие, хлапета, зайци, слуги! — закрещя стражникът Лашч. — Ваша милост панове, вадете саби!
И като извади своята, се хвърли срещу Скшетуски, но в същия момент и в ръката на пан Ян изсъска желязо и сабята на Лашч хвръкна като птица във въздуха, а той самият се олюля от замаха и се просна в цял ръст на земята.
Пан Скшетуски не го удари, само стоеше бледен като труп, сякаш замаян, а в това време се вдигна скандал. От една страна се нахвърлиха войниците на стражника, от друга — като пчели от кошер се изсипаха драгуните на Володийовски. Чуха се викове: „Бий! Бий!“ Мнозина дотичаха, без да знаят каква е работата. Зазвънтяха саби, крамолата всеки момент можеше да се превърне в сериозна обща битка. За щастие другарите на Лашч, като видяха, че прииждат все повече от хората на Вишньовецки, изтрезняха от страх, грабнаха стражника и се отдалечиха с него.
Ако това беше друга, по-малко дисциплинирана войска, пан стражникът навярно щеше да бъде съсечен от сабите на дребни късчета, но старият Зачвилиховски се опомни, викна само: „Стой!“ — и сабите се скриха в ножниците.
Въпреки това в целия стан закипя, а ехото от разправията стигна до ушите на княза благодарение на пан Кушел, който беше дежурен и дотърча в стаята, където князът се съвещаваше с киевския воевода, със стобницкия староста и с пан Денхоф, и викна:
— Ваше княжеско височество, войниците се секат със саби!
В тоя миг коронният стражник, блед и обезумял от ярост, но вече трезвен, се втурна като бомба.
— Ваше княжеско височество! — викаше той. — Искам справедливост. В тоя стан е като при Хмелницки, нито с произхода се съобразяват, нито със сана на човека! Със саби секат коронните сановници! Ако ваше княжеско височество не проявиш справедливост и не накажеш със смърт, аз сам ще се разправя.
Князът скочи иззад масата.
— Какво се е случило?… Кой те обиди, ваша милост?
— Твой офицер… Скшетуски.
Истинско изумление се изписа по лицето на княза.
— Скшетуски?
Внезапно вратата се отвори и влезе Зачвилиховски.
— Ваше височество княже, аз бях свидетел! — каза той.
— Аз не съм дошъл да излагам основанията си, а да искам наказание! — извика Лашч.
Князът се обърна към него и впи очи в лицето му.
— Спокойно, спокойно! — рече той тихо, но твърдо.
Имаше нещо толкова страшно в очите му и в тихия му глас, та стражникът, макар и известен с дързостта си, изведнъж замлъкна, сякаш загуби ума и дума, а околните дори пребледняха.
— Говори, ваша милост! — рече князът на Зачвилиховски.
Зачвилиховски разказа цялата случка: как, подтикван от неблагородни и недостойни не само за сановник, но и за шляхтич подбуди, пан стражникът почнал да се подиграва с болката на пан Скшетуски, а после със сабя се нахвърлил върху него, каква модерация268, наистина необикновена за неговата възраст, е проявил пан Скшетуски, като се е задоволил само да избие оръжието от ръката на нападателя, и накрая старецът завърши така:
— Ваше княжеско височество, знаеш, че вече съм на седемдесет години и никога лъжа не е осквернила устата ми, а и докато съм жив, няма да ги оскверни. Дори под клетва няма да изменя нито дума от това, което казах.
Князът знаеше, че думата на Зачвилиховски тежи като злато, освен това твърде добре познаваше Лашч. Но засега не каза нищо, само взе перото и започна да пише.
А когато свърши, погледна към пан стражника.
— Справедливост ще ти бъде отмерена, ваша милост — каза той.
Пан стражникът отвори уста и искаше да каже нещо, но някак не можа да намери думи, затова сложи ръка на хълбок, поклони се и излезе гордо от стаята.
— Желенски! — каза князът. — Ще дадеш това писмо на пан Скшетуски.
Пан Володийовски, който никога не оставяше поручика сам, се посмути, като видя да влиза княжеският прислужник, защото беше уверен, че ще трябва веднага да се явят пред княза. Но прислужникът остави писмото и без да каже нищо, излезе, а Скшетуски го прочете и го подаде на приятеля си.