— Чети — каза той.
Пан Володийовски погледна и възкликна:
— Повишение в старши поручик!
И като прегърна Скшетуски през шията, го целуна и по двете бузи.
Старши поручик в хусарска хоронгва беше равно почти на най-висш офицер. На хоронгвата, в която служеше пан Скшетуски, ротмистър беше самият княз, а номинален поручик — пан Суфчински от Сенча, човек вече стар и отдавна напуснал действителната служба. Пан Ян от дълго време вече изпълняваше де факто и едната, и другата служба, което впрочем беше често явление в подобни хоронгви, където двата първи чина обикновено бяха само почетни титли. Ротмистър на кралската хоронгва биваше сам кралят, на примаската — примасът, а поручици в тия две гвардейски хоронгви бяха висши дворцови сановници. Всъщност хоронгвите се командваха от наместниците, които по тая причина в обикновения език се наричаха поручици и полковници. Такъв фактически поручик или полковник беше и пан Ян. Но между фактическото изпълняване на службата, между достойнството, давано в ежедневния език, и действителната титла имаше все пак голяма разлика. Сега с това повишение пан Скшетуски ставаше един от първите офицери на княза руски воевода.
Но докато приятелите се разтапяха от радост и му честитяха новата чест, лицето на Скшетуски не се промени нито за миг, оставаше си все така каменно и сурово, защото вече нямаше почести и чинове на тоя свят, които можеха да го зарадват.
Все пак той стана и отиде да благодари на княза, а в това време малкият Володийовски се разхождаше насам-натам из квартирата на Скшетуски и потриваше ръце.
— Ех, ех! — казваше той. — Повишен в поручик на хусарска хоронгва! Досега на никого не се е случвало такова нещо на тая възраст.
— Дано само Бог му върне щастието! — добави Заглоба.
— Ето на, ето на! Забелязахте ли, че той дори не трепна.
— Той предпочита да се откаже от това — рече пан Лонгинус.
— Ваша милост пане — въздъхна Заглоба, — нищо чудно няма тук! И аз бих дал за нея тия мои пет пръста, макар че знаме плених с тях.
— Така е, така е!
— Но пан Суфчински трябва да е умрял — забеляза Володийовски.
— Разбира се, че е умрял.
— Кой ли тогава ще стане заместник-поручик? Хоронжият е много млад и едва от Константинов има тоя чин.
Въпросът остана неразрешен, но отговор на него донесе сам поручик Скшетуски, когато се върна.
— Ваша милост пане — каза той, като се обърна към пан Подбипента, — князът повиши ваша милост в заместник-поручик.
— О, Боже, Боже! — изстена пан Лонгинус и скръсти ръце сякаш за молитва.
— Също така би могъл да повиши неговата инфландска кобила — измърмори Заглоба.
— Ами разездът? — попита пан Володийовски.
— Заминаваме веднага — отговори пан Скшетуски.
— Колко души заповяда князът да вземем?
— Една казашка и една влашка хоронгва, общо петстотин души.
— Хей, това е поход, а не разезд, но щом е така, време е да тръгваме.
— На път, на път! — повтори пан Заглоба. — Може би Господ Бог ще ни помогне да съберем някакви вести.
Два часа по-късно, тъкмо по залез-слънце, четиримата приятели тръгнаха от Чолгански камък към юг, а почти едновременно и пан коронният стражник Лашч напускаше стана с хората си. Много рицари от разни хоронгви гледаха това заминаване, без да пестят подвикванията и подигравките; офицерите се трупаха около пан Кушел, който разказваше по какви причини пан стражникът бил изгонен и как е станало това.
— Аз сам му занесох заповедта на княза — казваше пан Кушел. — И вярвайте ми, ваша милост панове, че това беше periculosa269, защото щом я прочете, почна да реве като вол, когато го жигосват с нажежено желязо. И се нахвърли върху мене с брадва и цяло чудо беше, че не ме удари, но струва ми се, че през прозореца бе видял немците на пан Корицки, които обкръжаваха квартирата му, и моите драгуни с бандолети270 в ръка. Едва тогава започна да вика: „Добре! Добре! Ще си отида, щом ме гонят!… Ще отида при княз Доминик, той ще ме приеме по-любезно! Няма, казва, да служа с просяци, но ще си отмъстя, викаше, да не съм Лашч, ако не сторя това!… И от тоя хлапак трябва да получа сатисфакция271!“ Мислех, че ще му се пукне жлъчката — от яд кълцаше с брадвата по масата. Ще ви кажа, ваша милост панове, че се боя да не би нещо лошо да се случи на пан Скшетуски, понеже със стражника няма шега. Той е заядлив човек и горд, досега не е оставил така никоя обида, а е смел и при това сановник.