Пан Заглоба, червен и потен, се олюляваше на краката си и бе забравил какво става с него и къде се намира; през парата, която се вдигаше от главата му, той виждаше лицата на сватбарите, но дори да го набучеха на кол, не би могъл да каже кои са тия хора, дето се веселят. Помнеше, че е на сватба — но на чия сватба? Навярно сватбата на пан Скшетуски с княгинята! Тази мисъл му се стори най-невероятна, най-сетне тя се заби като гвоздей в главата му и така го изпълни с радост, че той започна да крещи като луд: „Да живеят! Панове, братя, нека се обичаме! — и непрекъснато обръщаше нови и нови кани с медовина. — За твое здраве, пане, брате, за здравето на нашия княз господар! За нашите успехи!… Дано това бедствие да отмине отечеството!“ Тук той се заля в сълзи и се препъна на път към бурето, а се препъваше все по-често, защото по земята лежаха като на бойно поле след битка множество неподвижни тела. „Боже! — извика пан Заглоба. — Няма вече мъже в тая Жечпосполита. Само пан Лашч умее да пие, вторият е Заглоба — а останалите, Боже опази!“ И той вдигна жално очи към небето — и изведнъж забеляза, че небесните тела не стоят вече спокойно като златни гвоздеи по небосвода, а едни се тресат, сякаш искат да изскочат от небесната си рамка, други се въртят в кръг, трети танцуват казачок едно срещу друго — и пан Заглоба се учуди страшно, а после си каза смаяно:
— Нима само аз не съм пиян in universo280?
Но внезапно и земята се затресе като звездите в безумен въртеж и пан Заглоба се просна на земята.
Скоро го овладяха страшни сънища. Струваше му се, че някакви призраци са седнали върху гърдите му, че го мачкат и притискат към земята, че му връзват ръцете и краката. Едновременно чуваше крясъци и като че ли гърмежи; някаква ярка светлина пронизваше затворените му клепачи и дразнеше очите му с непоносим блясък. Той искаше да се събуди, да отвори очи, но не можеше. Чувстваше, че нещо необикновено става с него, че главата му увисва назад, сякаш го носят за ръцете и краката… После го обзе страх; беше му лошо, много лошо, много тежко. Възвръщаше се някакво полусъзнание — но странно — защото беше съпроводено от такова безсилие, каквото никога не беше изпитвал през живота си. И още веднъж се опита да се размърда, но когато не му се удаде, той се събуди и отвори клепачи.
Тогава погледът му срещна две очи, които се впиваха жадно в него, и това бяха черни като въглен зеници и толкова враждебни, че вече напълно събудилият се пан Заглоба помисли в първия момент, че дяволът гледа към него — и отново притвори клепачи, после пак ги отвори бързо. Очите продължаваха да го гледат упорито — лицето му се стори познато; внезапно пан Заглоба затрепера до мозъка на костите си, студена пот го обля, а по цялото му тяло чак до краката пропълзяха хиляди мравки.
Той позна Богун.
Четиридесета глава