— А аз не съм ли нужен, братчета! — каза пан Лонгинус.
— Разбира се — отговори пан Заглоба. — Когато се наложи да преминаваме през Днестър, ваша милост ще ни пренасяш като Свети Христофор.
— От душа ви благодаря, ваша милост панове — каза пан Скшетуски, — и на драго сърце приемам вашата готовност. При трудности няма нищо по-добро от верни приятели, от каквито провидението не ме е лишило, както виждам! Велики Боже, дано мога да им се отблагодаря с живота и имота си.
— Ние всички сме като един човек! — възкликна Заглоба. — Бог похвалява съгласието и ще видите, че скоро ще имаме fructa288 от нашата работа.
— Тогава на мене не ми остава нищо друго — каза пан Скшетуски след кратко мълчание, — освен да отведа хоронгвата при княза и веднага след това да тръгнем заедно. Покрай Днестър ще стигнем отвъд Ямпол, чак до Ягорлик, и ще търсим навсякъде. А понеже, както се надявам, Хмелницки е вече разгромен или ще бъде разгромен, докато стигнем при княза, и обществените ни задължения няма да бъдат пречка. Някои хоронгви ще тръгнат към Украйна, за да доугасят бунта, но това вече може да стане и без нас.
— Почакайте, ваша милост панове — каза Володийовски. — Навярно след Хмелницки ще дойде ред на Кривонос, тогава може заедно с хоронгвите да тръгнем откъм Ямпол.
— Не, ние трябва да бъдем там по-рано — отвърна Заглоба. — Но най-напред ще трябва да отведем хоронгвата, за да си развържем ръцете. Надявам се също, че князът ще бъде contentus289 от нас.
— Особено от ваша милост.
— Именно, защото аз му нося най-добри новини. Повярвай ми, ваша милост, че се надявам на награда.
— Тогава да тръгваме!
— До утре трябва да починем — каза Володийовски. — Впрочем Скшетуски да заповядва: той е тук командир, но аз предупреждавам, че ако тръгнем днес, конете ни ще изпокапят.
— Зная, че е невъзможно — каза Скшетуски, — но мисля, че като ги нахраним добре, утре ще можем да тръгнем.
На другия ден тръгнаха. Според нарежданията на княза те трябваше да се върнат в Збараж и там да чакат по-нататъшни заповеди. Затова вървяха по посока на Кузмин, покрай Фелщин към Волочиска, откъдето през Хлебановка водеше стар път за Збараж. Пътуването беше неприятно, тъй като валеше, но иначе беше спокойно и само пан Лонгинус, който се движеше със сто конника отпред, разгроми няколко развилнели се групи, които се бяха събрали в тила на кралските войски. Едва във Волочиска спряха отново за нощна почивка.
Но щом заспаха сладък сън след дългия път, ги събудиха по тревога и стражата даде знак, че се приближава някаква конна част. Веднага обаче дойде вест, че това е татарска хоронгва на Вершул, значи свои хора. Заглоба, пан Лонгинус и малкият Володийовски незабавно дойдоха в стаята на Скшетуски, а след тях като вихър се втурна един офицер от леката конница, задъхан, целият в кал. Като го вида, пан Скшетуски възкликна:
— Вершул!
— Аз… съм!… — каза дошлият и не можа да си поеме дъх.
— От княза ли?
— Да!… О, чакайте да си отдъхна! Да си отдъхна!…
— Какви са новините? Свършено ли е с Хмелницки?
— Свършено е… с… Жечпосполита!…
— Боже Господи! Какво приказваш, ваша милост? Поражение?
— Поражение, позор, срам!… Без битка… Паника!… О! О!
— Не искам да вярвам на ушите си. Говори! Говори, за Бога!… Военачалниците…
— Избягаха.
— Къде е нашият княз?
— Отстъпва… без войска… Аз идвам тук от името на княза… Заповед… Веднага за Лвов… Идват подир нас!…
— Кой? Вершул, Вершул! Опомни се, човече! Кой?
— Хмелницки, татарите.
— В името на Отца и Сина и Светия дух! — извика Заглоба. — Земята се разтваря.
Но Скшетуски разбра вече каква е работата.
— Въпросите после — каза той, — сега на конете!
— На конете! На конете!
Копитата на конете на Вершуловите татари тропаха вече пред прозорците; местните жители, събудени от пристигналата войска, излизаха от къщите с фенерчета и борина в ръка.
Вестта светкавично се разнесе из целия град. Веднага камбаните забиха тревога. Тихото преди миг градче се изпълни с шум, тропот на коне, шумни команди и крясъци на евреи. Жителите искаха да бягат заедно с войската, впрягаха коли, товареха деца, жени, покъщнина; кметът начело на няколко граждани дойде да моли Скшетуски да не заминава преди тях, а да съпроводи жителите поне до Тарнопол, но пан Скшетуски не искаше и да чуе, защото имаше категорична заповед веднага да замине за Лвов.