Пан Скшетуски със своя отред си пробиваше бавно път от Халицката порта през плътната маса от коне, коли, войници, през занаятчийските сдружения, застанали при своите знамена, и през тълпите, които с удивление гледаха тая хоронгва, която влизаше в града не в безредие, а в боен ред. Започнаха да викат, че пристига помощ, и отново с нищо неоправданата радост обзе масите, които започнаха да се притискат и да хващат пан Скшетуски за стремената. Дотърчаха и войници, които викаха: „Това са бойци на Вишньовецки! Да живее княз Йереми!“ Настана такава блъсканица, че хоронгвата едва напредваше.
Най-сетне насреща се появи отред драгуни начело с офицер. Войниците проправяха път през тълпата, а офицерът викаше: „Дайте път! Дайте път!“ — и удряше с плоското на сабята ония, които не отстъпваха достатъчно бързо.
Скшетуски позна Кушел.
Младият офицер поздрави сърдечно познатите.
— Какви времена! Какви времена! — каза той.
— Къде е князът? — питаше Скшетуски.
— Щеше да го умориш от грижа, задето толкова дълго те няма. Изгледа си очите за тебе и твоите хора. Сега е в манастира на бернардинците; мене ме изпратиха да пазя реда в града, но Грозвайер295 вече се е заел с това. Ще дойда с тебе в черквата. Там сега има съвещание.
— В черквата?
— Тъй вярно. Ще предлагат жезъла на княза, защото войниците заявяват, че няма да защитават града под предводителството на друг.
— Да вървим! И аз бързам да стигна при княза.
Съединените части тръгнаха. По пътя Скшетуски разпитваше за всичко, което става в Лвов, и дали отбраната е вече решена.
— Тъкмо сега се решава тоя въпрос — каза Кушел. — Гражданите искат да се отбраняват. Какви времена! Хора от долно съсловие проявяват повече сърцатост, отколкото шляхтата и войниците.
— А военачалниците? Какво е станало с тях? В града ли са и няма ли да пречат на княза?
— Стига той самият да не се противопостави! Имаше по-добро време, когато трябваше да му се даде хетманският жезъл, сега е късно. Военачалниците не смеят да се покажат пред очите на хората. Княз Доминик само си починал и се нахранил в двореца на архиепископа и веднага се махнал. И добре е направил — няма да повярваш колко са озлобени войниците срещу него. Вече го няма, а те продължават да викат: „Дайте го тук, веднага ще го разсечем!“ — и сигурно нямаше да мине без някой инцидент. Пан коронният подчаши дойде пръв тук и дори започна да приказва против княза, но сега седи мирно, защото и срещу него се надига протест. Всички го обвиняват в очите, а той само гълта сълзите. Общо взето, страшни работи стават! Какви времена дойдоха! Казвам ти: благодари на Бога, че не беше при Пилавци, че не си бягал оттам, тъй като ние, които бяхме там, само по едно чудо не си загубихме напълно ума.
— А нашата дивизия?
— Няма я вече! Едва останало нещичко от нея. Вурцел го няма. Махницки го няма, Зачвилиховски го няма. Вурцел и Махницки не бяха при Пилавци, защото останаха в Константинов. Там ги остави тоя Велзевул княз Доминик, за да намали силата на нашия княз. Не се знае дали са успели да избягат, или неприятелят ги е пленил. Старият Зачвилиховски потъна като камък във вода. Дай Боже да не е загинал.
— А много ли войници са се събрали тук?
— Има доста, но каква полза от това!… Само князът би могъл да се справи с тях, ако пожелае да приеме жезъла, защото те не искат да слушат никого. Князът страшно се безпокоеше за тебе и за войниците… Това е единствената цяла хоронгва. Ние вече те бяхме оплакали.
— Сега е щастлив оня, когото оплакват.
Някое време пътуваха мълчаливо, като гледаха тълпите и слушаха гълчавата и виковете: „Татари! Татари!“ На едно място видяха страшна гледка: разкъсваха на парчета един човек, обвинен от тълпата в шпионаж. Камбаните биеха непрекъснато.
— Татарската орда скоро ли ще бъде тук? — попита Заглоба.
— Дявол я знае!… Може би още днес. Тоя град няма да се отбранява дълго, не ще издържи. Хмелницки идва с двеста хиляди казаци освен татарите.
— Капут!296 — отговори шляхтичът. — По-добре да бяхме продължили презглава нататък! Защо спечелихме толкова победи?