Лелеян от тия мисли, князът пътуваше с охрана от няколко хоронгви. При него бяха пан Заглоба и пан Володийовски, като първият се кълнеше във всичко, че ще прокара избора на принц Карол, защото умее да приказва с шляхтата и знае как да я спечели; вторият командваше ескорта на княза. В Шеница, недалеко от Минск299, мила изненада очакваше княза. Тук той се срещна с княгиня Гризелда, която отиваше от Брест-Литовск във Варшава за по-голяма безопасност, и защото основателно очакваше, че князът също ще отиде там. Те се приветстваха сърдечно след дългата раздяла. Княгинята, макар да имаше желязна душа, се хвърли в прегръдките на мъжа си с такъв плач, че няколко часа не можа да се успокои, защото — ах! — колко често бе преживявала такива минути, когато смяташе, че вече няма да го види. Но ето че Бог е искал той да се върне по-славен от когато и да било, покрит с такава слава, каквато не беше озарявала още никого от неговия род, връщаше се като най-големия между вождовете, единствена надежда на цялата Жечпосполита. Княгинята току се откъсваше от гърдите му и поглеждаше през сълзи това изпито, почерняло лице, високото чело, продрано на дълбоки бразди от грижи и труд, зачервените от безсънни нощи очи и отново се заливаше в сълзи, а всички придворни дами й пригласяха от глъбините на развълнуваните си сърца. След като князът и княгинята малко по малко се успокоиха, отидоха в просторния местен енорийски дом и там се посипаха въпроси за приятели, дворяни и рицари, които сякаш бяха станали членове на семейството и с които се бяха сраснали спомените от Лубни. Най-напред князът успокои загрижеността за Скшетуски, като й обясни, че той само затова е останал в Замошч, понеже при тия мъки, които му е пратил Бог, не искал да потъне в столичния шум и предпочел със сурова военна служба и с работа да лекува сърдечните си рани. После князът й представи пан Заглоба и й разправи за неговите подвизи.
— Той е vir incomparabilis300 — казваше князът, — който не само изтръгна младата Курцевич от ръцете на Богун, но я преведе през самите станове на Хмелницки и татарите, а после заедно с нас се държа най-похвално при Константинов и придоби голяма слава.
Като слушаше това, княгинята не пестеше похвалите си към пан Заглоба, на няколко пъти му подаде ръка, за да я целуне, и му обещаваше още по-голяма награда при съответен случай. А „vir incomparabilis“ се кланяше, със скромност прикриваше героизма си или се надуваше и поглеждаше към придворните дами, защото, макар да беше стар и не можеше да очаква много нещо от прекрасния пол, все пак приятно му беше, че те слушат толкова похвали за неговата храброст и подвизи. Не липсваше обаче и тъга при тая инак радостна среща не само поради тежкото време за отечеството, а и защото много пъти на въпросите на княгинята за разни познати рицари князът отговаряше: „Убит… убит… изчезнал“. При тия думи и девойките заплакваха, понеже между убитите бяха споменавани и много скъпи имена.
Така радостта се смесваше с тъгата, сълзите с усмивките. Но най-угнетен беше малкият пан Володийовски, тъй като напразно се оглеждаше и въртеше очи на всички страни: княгиня Барбара я нямаше никъде. Наистина сред военните залисии и постоянните боеве, сблъсквания и походи тоя кавалер я беше вече позабравил, понеже и по природа колкото лесно се влюбваше, толкова беше и не особено постоянен в любовта. Но сега, когато отново видя придворните дами, когато пред очите му възкръсна животът в Лубни, той си помисли, че в тая кратка почивка ще му бъде по-приятно да повъздиша и сърцето му отново да бъде заето. И понеже това не се случи, а чувствата сякаш напук отново се съживиха, пан Володийовски загуби настроение и ходеше като мокра кокошка. Оклюмал бе глава, а мустачките му, обикновено така засукани нагоре, че стигаха чак до ноздрите като на бръмбар, сега също бяха увиснали надолу. Вирнатият му нос се беше удължил, от лицето му бе изчезнало обикновеното добро настроение и той стоеше мълчалив, не се мръдваше дори, когато князът го хвалеше за неговата храброст и необикновени успехи. Та какво значеха за него всички тия похвали, когато тя не можеше да ги чуе?