Говореше се също, че освен пратениците, които Хмелницки отправил за Варшава с писмо и декларация, че като полски шляхтич гласува за Кажимеж, между тълпите от шляхтичи и в самия град е пълно с преоблечени казашки старейшини, които никой не може да различи, защото пристигали като истинска и заможна шляхта и с нищо не се различавали от другите избиратели, особено от руските земи — дори и по език. Както се приказваше, едни се прокрадвали от просто любопитство, за да видят избора и разгледат Варшава, други — за да вършат шпионаж, да разберат какво се говори за бъдещата война, колко войска мисли Жечпосполита да мобилизира и какви средства ще определи за набора. В това, което се говореше за тия гости, може би имаше много истина, понеже между запорожките старейшини имаше значителен брой показачени шляхтичи, които поназнайваха и латински, та нямаше как да бъдат познати; всъщност в далечните степи латински изобщо не вирееше и такива князе като Курцевичи не го знаеха, също както не го знаеха Богун и другите атамани.
Но подобни приказки, които се носеха и на изборното поле, и в града, заедно с новините за напредването на Хмелницки и за казашко-татарските разезди, които уж били стигнали чак до Висла, изпълваха с безпокойство и тревога човешките души и често пъти ставаха причина за смутове. Достатъчно беше между събраната шляхта да се хвърли върху някого подозрение, че е преоблечен запорожец, за да бъде в един миг насечен със саби на дребни късчета, преди да е успял да се оправдае. По тоя начин можеше да загиват невинни и сериозността на съвещанията се накърняваше особено поради тогавашния обичай да не се държи много и на трезвеността. Каптурът, избран „propter securitatem loci“310, не можеше да се справи с непрекъснатите скандали, при които се сечаха по най-незначителен повод. Но докато солидните хора, пропити с любов към реда и спокойствието, а и загрижени поради надвисналата над отечеството опасност, се тревожеха от тия скандали, сеч и пиянства, побойниците, комарджиите и размирниците се чувстваха сякаш в стихията си, смятаха, че сега именно е тяхното време, тяхната жътва — и още по-смело безчинстваха.
Едва ли е нужно да казваме, че между тях винаги пръв беше пан Заглоба, а това първенство му бяха осигурили и голямата рицарска слава, и ненаситната жажда, подкрепена от умението му да пие, и толкова ловкият му език, че никой не можеше да му излезе насреща, и голямата самоувереност, която нищо не бе в състояние да разколебае. Все пак понякога той изпадаше в меланхолия — тогава се затваряше в стаята или в шатъра си и не излизаше, а ако излезеше, биваше в лошо настроение, склонен към свади и бой. Случи се дори, че в такова настроение той накълца здравата пан Дунчевски от Рава само за това, че като минавал, се закачил за сабята му. А пан Михал понасяше само тогава, когато можеше да му се оплаче, че го измъчва тъгата по пан Скшетуски и по „клетата“. „Изоставихме я, пане Михал — казваше той, — като юди я предадохме в безбожните ръце. Вече не ми се оправдавайте вие с вашето «nemine excepto». Кажи какво става с нея, пане Михал“.
Напразно пан Михал му обясняваше, че ако не беше поражението при Пилавци, щяха да търсят „клетата“, но това е невъзможно сега, когато цялата мощ на Хмелницки им прегражда пътя към нея. Шляхтичът обаче не се успокояваше, а изпадаше в още по-голям бяс и ругаеше най-яростно Детинко, Латинко и Перушинко.