— Ще повилнеем, това е тъй сигурно, както че Бог е на небето — обадиха се князете Курцевичи.
Поручикът бе спечелен от почитта, с която хайдушкият главатар се изразяваше за княза, и поради това се усмихна и каза вече с по-мек тон:
— Виждам, ваша милост, че не ти стигат походите с низовци, които те покриха със слава.
— Малка война — малка слава, голяма война — голяма слава. Конашевич Сагайдачний71 я спечели не на чайките, а при Хотим.
В този момент вратата се отвори и в стаята бавно влезе Васил, най-големият от князете Курцевичи, воден за ръка от Елена. Той беше човек в зряла възраст, бледен и отслабнал, с аскетично и тъжно лице, което напомняше светец от византийска икона. Дългата коса, преждевременно побеляла от нещастията и битките, падаше чак до раменете му, а вместо очи имаше две червени ями; в едната си ръка държеше месингов кръст, с който прекръсти из стаята и към насъбраните.
— В името на Отца и Сина и на Светата Пречиста Дева! — Ако сте апостоли и носите добри вести, добре дошли под християнския покрив. Амин!
— Извинявайте, ваша милост панове — измърмори княгинята, — той е умопобъркан.
А Васил продължаваше да прави кръстни знаци и да говори:
— Защото е писано в апостолските послания: „Които пролеят кръв за вярата, ще бъдат спасени; които паднат за земни блага, за печалба или плетка — ще бъдат осъдени…“ Да се молим! Горко вам, братя! Горко и на мене, защото за плячка вдигахме война! Боже, бъди милостив към нас, грешниците! Боже, бъди милостив… А вие, мъже, които сте дошли отдалече, какви новини носите? Вие апостоли ли сте?
Той млъкна и сякаш чакаше отговор, затова поручикът отговори след малко:
— Далече сме ние от такъв висок чин. Ние сме само войници, готови да умрем за вярата.
— Тогава ще бъдете спасени — каза слепият, — но за нас не е дошъл още часът на освобождението… Горко вам, братя! Горко и на мене!
Последните думи той изрече почти със стон и такова безкрайно отчаяние се изписа върху лицето му, че гостите не знаеха какво да правят. Елена го настани на стол, а самата тя изтича в трема и след малко се върна с лютня в ръка.
В стаята се разнесоха тихи звуци и девойката запя набожна песен:
Слепият отметна глава назад и заслуша думите на песента, които сякаш действаха като успокоителен балсам, защото от лицето му постепенно изчезваха болката и ужасът; накрая главата му клюмна на гърдите и той си остана така, сякаш в полусън, полувцепенен.
— Стига да не се прекъсне пеенето, той ще се успокои напълно — каза княгинята тихо. — Виждате ли, ваша милост панове, неговата лудост се състои в това, че той непрекъснато чака апостоли и щом някой пристигне у дома, веднага излиза да пита дали това не са апостоли…
А Елена продължаваше да пее:
Сладкият й глас звучеше все по-силно и с тая лютня в ръка, с вдигнатите нагоре очи беше толкова прекрасна, та поручикът не можеше да откъсне очи от нея. Загледа се в нея, потъна в нея — забрави света.
— Стига вече! Сега вече той няма да се събуди скоро. Моля, ваша милост панове, на вечеря.
— Заповядайте, пък каквото дал Господ! — обадиха се подир майка си младите Булихови.
Пан Розван като човек със светски маниери взе под ръка княгинята. Щом видя това, пан Скшетуски веднага се обърна към Елена. Сърцето му омекна като восък, а от очите му чак искри изскочиха, когато усети ръката й върху своята, и рече:
— Струва ми се, че и ангелите на небето не пеят по-прекрасно от ваша милост.
— Грешиш, рицарю, когато сравняваш моето пеене с ангелското — отговори Елена.
— Не зная дали греша, но е сигурно, че с готовност бих дал да ми извадят очите, за да слушам твоето пеене до смъртта си. Но какво говоря! Ако ослепея, не ще мога да те виждам, което също би било непоносима мъка.
— Не говори така, ваша милост, защото още утре, щом си заминеш оттук, ще забравиш.
— О, това няма да стане, така се влюбих във ваша милост, че и след цял век живот няма да пожелая друго чувство и никога няма да го забравя.
71
Казашки хетман, отличил се в редица войни и по-специално в сражението между полските и турските войски при украинското градче Хотим (1621 г.). — Б.пр.