— Моли го, ваша милост, за една, моли го за една, но да е добра — прекъсна го Заглоба.
— А ти, ваша милост, си все същият!… Противно е да се слуша! — каза литовецът. — Мислехме тогава, че няма да атакуват, но те нали са безумни в своята ожесточеност, веднага се заловиха да строят бойни скели, а после почнаха да ни нападат! По-късно се разбра, че самият Хмелницки не искал това, но Чарнота, техният комендант на стана, започнал да го напада и да говори, че се бил уплашил, че вече мисли да се побратимява с ляхите, затова Хмелницки се съгласил и най-напред изпрати Чарнота. Няма да ви разказвам, братчета, какво ставаше там. От пушека и огъня нищо не се виждаше. Отначало тръгнаха смело, засипаха рова, опитаха се да се катерят по стените, но ние така ги загряхме, та избягаха и от стените, и от собствените си скели, едва тогава ние с четири хоронгви се втурнахме подире им и ги изклахме като добитък.
Володийовски потри ръце.
— Ех, съжалявам, че не съм бил на тоя празник! — викна той възбуден.
— И аз бих бил полезен там — каза Заглоба със спокойна увереност.
— А най-много се проявиха тогава пан Скшетуски и пан Якоб Реговски — продължи литовецът, — и двамата големи кавалери, но неприятели. Особено пан Реговски гледаше кисело към Скшетуски и сигурно щеше да търси повод за дуел, ако пан Вейхер не беше забранил двубоите под страх от смъртно наказание. Отначало не разбирахме защо пан Реговски е настроен враждебно, докато излезе наяве, че той бил роднина на пан Лашч, когото, нали помните, князът прогони от стана заради пан Скшетуски. Оттук и омразата на Реговски към княза, към всички нас и особено към поручика, оттук и съперничеството между тях, което покри с голяма слава и двамата при тая обсада, защото се надпреварваха един през друг. И двамата бяха първи и на стените, и в нападателните излази от крепостта, докато най-сетне на Хмелницки му омръзна да атакува и започна редовна обсада, без да пренебрегва при това и разни хитрини, с които би могъл да превземе града.
— И той като мене, а може би и повече вярва в хитрината! — каза Заглоба.
— Луд човек, а при това и obscurus322 — продължи Подбипента. — Смятал, че пан Вейхер е немец, надали е чувал за поморските воеводи с това презиме, та му написал писмо, с което искал да склони старостата да извърши предателство като чужденец и наемен войник… Тогава пан Вейхер му отговори как стои работата и колко погрешно се е обърнал към него да го съблазнява. За да изтъкне положението си, той поиска да изпрати това писмо не по обикновен вестоносец, а по някой по-знатен, но понеже при такива диви зверове обикновено се отива на смърт, между офицерите никой не изрази желание. Други пък смятаха, че това е под достойнството им, затова пожелах аз — и тук вече слушайте, започва най-интересното.
— Слушаме внимателно — казаха двамата приятели.
— Отидох в техния лагер и намерих хетмана пиян. Прие ме сърдито, особено когато прочете писмото и започна да заплашва с жезъла си — аз покорно поверих душата си на Бога и си мислех така: пипне ли ме, с пестник ще му разбия главата. Какво друго можех да сторя, братчета мили, какво?
— Чест ти прави, че си мислел така, ваша милост — рече Заглоба с известно вълнение.
— Но полковниците го успокояваха и му преграждаха пътя към мене — продължи пан Лонгинус, — а най-много един млад, толкова смел, че го хващаше през кръста и го дърпаше с думите: „Няма да отидеш, бащице, пиян си.“ Гледам аз кой ме защитава така и се удивлявам, че е толкова смел и интимен с Хмелницки — а той бил Богун.
— Богун ли? — възкликнаха Володийовски и Заглоба.
— Да. Познах го, защото го бях виждал в Розлоги — а и той мене. Чух, като каза на Хмелницки: „Това е мой познат.“ А Хмелницки с присъщата за пияниците бързина на решенията отговаря: „Щом е твой познат, синко, дай му петдесет талера, а аз ще дам отговор.“ И ми даде отговор, а колкото до талерите, за да не дразня звяра, му рекох да ги запази за слугите си, защото не е прието офицер да приема почерпка. Доста учтиво ме изпратиха от шатъра, а щом излязох, Богун дойде при мене: „Ние сме се виждали в Розлоги“ — казва. „Вярно, отговарям, само че тогава, братче, не очаквах да те видя в тоя стан.“ А той: „Не по своя воля, несретата ме докара тук!“ В разговора му казах как го бихме при Ярмолинци. „Аз не знаех с кого имам работа, отговори ми той, и бях ранен в ръката, а хората ми бяха изплашени, защото мислеха, че сам княз Ярема ги бие.“ — „И ние не знаехме, казвам, а то, ако пан Скшетуски знаеше, че това си ти, единият от вас вече нямаше да е жив.“