— Аз бях сред тълпата — отговори Скшетуски. — Утре вечер очакват нова банда разбойници, на която съобщили за вас. Утре ще трябва непременно да тръгнете оттук. Нали в Киев отивате?
— Зависи от отговора на Хмелницки, при когото замина княз Четвертински. Ето моята квартира… заповядай, влез, пан Ян, наредих да сгреят вино, та ще се подкрепим преди лягане.
Влязоха в стаята, където в огнището гореше силен огън. Виното, от което се вдигаше пара, вече бе сложено на масата. Скшетуски грабна жадно чашата.
— От вчера не съм сложил нищо в уста — каза той.
— Страшно си отслабнал. Изглежда, че и болката, и усилията са те изтощили. Но разкажи ми за себе си, защото ми е известна твоята грижа. Значи ти възнамеряваш там, между тях, да дириш княгинята?
— Или нея, или смъртта — отвърна рицарят.
— По-лесно ще намериш смъртта. Откъде знаеш, че княгинята може да е там? — продължаваше да пита Кшетовски.
— Защото другаде вече я търсих.
— Къде?
— Покрай Днестър чак до Ягорлик. Пътувах с арменски търговци, тъй като имаше указания, че е скрита там, бях навсякъде, сега отивам в Киев, защото Богун е смятал да я откара там.
Щом поручикът изрече името на Богун, Кшетовски се хвана за главата.
— За Бога! — викна той. — Та аз не ти казах най-важното. Чух, че Богун бил убит.
Скшетуски побледня.
— Как така? — извика. — Кой каза това?
— Оня шляхтич, който веднъж вече беше спасил княгинята и при Константинов се отличи толкова много, той ми каза. Срещнах го, като отиваше за Замошч. Разминахме се на пътя. Едва го попитах: „Какво ново?“ — и той ми отговори, че Богун е убит. Питам: „А кой го уби?“ — пък той отговаря: „Аз!“ И с тия думи се разделихме.
Огънят, който бе пламнал върху лицето на Скшетуски, изведнъж угасна.
— Тоя шляхтич — каза той — обича да послъгва. На него не може да се вярва. Не! Не! Той не е в състояние да убие Богун.
— А ти не си ли се видял с него, пане Ян? Спомням си и това: той ми каза, че отивал при тебе в Замошч.
— В Замошч не го дочаках. Сега той трябва да е в Збараж, но аз бързах да догоня комисията, затова не се върнах от Каменец в Збараж и изобщо не съм го виждал. Един Бог знае дали е истина и онова, което той ми разправяше навремето за нея — че като бил в плен при Богун, подслушал, че я бил скрил оттатък Ямпол, а после възнамерявал да я откара в Киев, за да се венчае там с нея. Може и това да не е истина, както и всичко, което говори Заглоба.
— Тогава защо отиваш в Киев?
Скшетуски замълча; известно време се чуваха само фученето и воят на вятъра.
— Защото — продължи Кшетовски, като сложи пръст на челото си, — защото, ако Богун не е убит, лесно можеш да попаднеш в ръцете му.
— Затова и отивам… да го намеря — отвърна глухо Скшетуски.
— Как така?
— Нека бъде съд Божи между нас.
— Но той няма да излезе да се бие с тебе, а просто ще те върже и убие или ще те продаде на татарите.
— Пътувам с комисарите, в ескорта им.
— Дай Боже собствените си кожи да запазим, а ти ми говориш за ескорт.
— На когото му тежи животът, пръстта ще му е лека.
— Не богохулствай, пане Ян. Най-сетне тук въпросът не е за смъртта, понеже тя не ще отмине никого, но те могат да те продадат за турските галери.
— Мислиш ли, пане ловчи, че ще ми бъде по-зле, отколкото сега?
— Виждам, че си съвсем отчаян и не вярваш в Божието милосърдие.
— Лъжеш се, пане ловчи! Казвам, че ми е тежко на тоя свят, и това е вярно, но аз отдавна съм се примирил с Божията воля. Не моля, не охкам, не проклинам, не си блъскам главата о стената, искам само да изпълня дълга си, докато имам сили и живот.
— Но болката те яде като отрова.
— Бог затова е дал болката, да яде, а ще прати и лек, когато пожелае.
— Нищо не мога да възразя срещу такъв аргумент — каза Кшетовски. — В Бога е единственото спасение, в Бога е надеждата за нас и за Жечпосполита. Кралят замина за Ченстохова, може би ще измоли нещо от Пресветата Дева, иначе ще загинем всички.
Настана тишина; само през прозорците долиташе провлеченото werdo325 на драгуните.
— Да, да! — продължи след малко Кшетовски. — Всички ние спадаме повече към умрелите, отколкото към живите. Забравиха вече да се смеят хората в тая Жечпосполита, само стенат като тоя вихър в комина. Преди да дойда тук с другите, и аз вярвах, че ще настъпят по-добри времена, но сега виждам, че това е било празна надежда. Съсипни, война, глад, кланета и нищо повече… нищо повече!