При тия думи силна руменина обля лицето на княгинята, а гърдите й се повдигнаха още по-бързо. Тя искаше да отговори, но устните й трепереха, затова пан Скшетуски продължи:
— По-скоро ваша милост ще ме забрави при тоя хубав казак, който акомпанира песните ти на балалайка.
— Никога, никога! — шепнеше девойката. — Но ти, ваша милост, се пази от него, защото той е страшен човек.
— Какво значение има за мен един казак, та ако ще и цялата Сеч да е с него, аз съм готов на всичко за тебе. Ти си ми като безценно съкровище, ти си моят свят, само нека да зная, че и ти имаш чувства като мене.
Тихото „да“ прозвуча като райска музика в ушите на пан Скшетуски и веднага му се стори, че в гърдите му бият поне десет сърца; в очите му всичко засия, сякаш слънчеви лъчи заляха света. Той почувства у себе си непознати сили, криле на раменете. През време на вечерята на няколко пъти му се мярна лицето на Богун, което беше много променено и бледо, но поручикът не искаше да знае за съперника, щом Елена му бе отговорила с взаимност. „Да върви по дяволите! — мислеше си той. — Само да не ми се изпречва на пътя, защото ще го унищожа.“ Впрочем мислите му бяха насочени другаде.
Той чувстваше, че Елена седи толкова близо до него, че почти докосва рамото й със своето рамо, виждаше руменината, която не слизаше от лицето й и от която лъхаше горещина, виждаше развълнуваната й гръд и очите, ту наведени скромно и покрити с клепачите, ту светнали като две звезди. Защото и Елена, при все че бе наплашена от старата Курцевич, при все че живееше като сираче в тъга и страх, все пак беше украинка с огнена кръв. Щом върху ней паднаха топлите лъчи на любовта, тя веднага разцъфна като роза и се пробуди за нов, непознат ней живот. Лицето й грейна от щастие и смелост, а тия пориви в борбата им с моминския свян обляха бузите й с прекрасни червени багри. Затова пан Скшетуски едва не изпадна в изстъпление. Той пиеше на провала, но медовината не му действаше, защото беше вече пиян от любов. Не виждаше нищо на масата освен своето момиче. Не виждаше, че Богун побледнява все повече и повече и току попипва дръжката на кинжала си; не чуваше как пан Лонгинус разправя за трети път за своя прадядо Стовейко, а братята Курцевичи за походите си за „турски богатства“. Пиеха всички освен Богун, а най-добър пример даваше старата княгиня, като вдигаше чаша ту за здравето на гостите, ту за здравето на милостивия княз господар, ту, най-сетне, за влашкия господар Лупул. Говореха също и за слепия Васил, за някогашните му рицарски добродетели, за злополучния поход и за сегашната му лудост, която най-големият, Симеон, обясняваше така:
— Забележете, ваша милост панове, щом и най-малката сламчица в окото ти пречи да гледаш, как тогава да не му повредят ума големите късове смола, които са попаднали в мозъка му?
— Това е много деликатен instrumentum — забеляза пан Лонгинус. Внезапно старата княгиня забеляза промененото лице на Богун.
— Какво ти е, соколе?
— Душата ме боли, майко — каза той мрачно, — но казашката дума не е сапунен мехур, ще издържа.
— Търпи, синко, ще има награда.
Вечерята свърши, но медовина доливаха непрекъснато в чашите. Дойдоха и казачета, повикани да танцуват. Засвириха балалайки, забумтяха барабани, при чиито звуци сънливите момчета трябваше да играят. По-късно и младите Булихови се втурнаха в танца. Старата княгиня сложи ръце на кръста и почна да ситни на място, да подскача, да тананика, а като видя това, пан Скшетуски се спусна да танцува с Елена. Като я обхвана с ръце, му се струваше, че къс от рая притиска до гърдите си. Във въртежа на танца дългите й плитки се омотаха около шията му, сякаш девойката искаше да го привърже към себе си завинаги. Тогава шляхтичът не издържа и като разбра, че никой не гледа, наведе се и с всичка сила целуна сладката й уста.
Късно през нощта, когато останаха сами с пан Лонгинус в стаята, дето им бе постлано за спане, поручикът, вместо да си легне, седна на дивана и рече:
— Утре с друг човек ще заминеш за Лубни, ваша милост.
Подбипента, който тъкмо беше свършил молитвата си, ококори очи и попита:
— Какво значи това? Ти тук ли ще останеш, ваша милост?
— Не аз ще остана, а сърцето ми ще остане и само dulcis recordatio72 ще замине с мене. Ти ме виждаш, ваша милост, в голяма алтерация73, защото от нежни желания едва мога да си поема дъха oribus74.
— Да не би да си се влюбил в младата княгиня, ваша милост?