Като видя това, Хмелницки се намръщи и викна:
— Я ми дай ти дясното място!
— Аз съм сенатор на Жечпосполита!
— Какво ме интересува, че си сенатор! Пан Потоцки е пръв сенатор и коронен хетман, но аз го държа вързан заедно с другите и ако поискам ще заповядам да го набият на кол.
Руменина изби по бледите бузи на Кишел.
— Аз представлявам тук особата на краля!
Хмелницки се намръщи още повече, но се въздържа и седна от лявата страна, като мърмореше:
— Нека кралят си стои във Варшава, а аз в Рус. Виждам, че не съм ви стъпил достатъчно на врата.
Кишел не отговори нищо, само повдигна очи към небето. Той предвкусваше онова, което го чакаше, и основателно помисли в тая минута, че ако пътят до Хмелницки беше цяла Голгота, пратеничеството при него е истинско мъчение.
Шейните тръгнаха към града, където гърмяха двайсет оръдия и биеха всички камбани. От страх да не би комисарите да помислят, че всичко това е устроено само за тях, Хмелницки каза на воеводата:
— Така аз посрещам не само вас, а и другите пратеници, които идват при мене.
И Хмелницки казваше истината — защото при него вече изпращаха посолства като при независим княз. Когато се връщаше от Замошч, под впечатлението от кралския избор и пораженията, нанесени от литовската войска, хетманът нямаше в сърцето си и половината от тая напереност, но когато Киев излезе да го посрещне с факли и хоругви, когато академията го приветства: „tamquam Moysem, servatorem, salvatorem, liberatorem populi de servitute lechica, et bono omine327, Богдан — от Бога даден“ — когато най-сетне беше назован „illustrissimus princeps“328, тогава според думите на съвременниците му „звярът се наду от това“. Той наистина почувства силата си и такава опора под краката си, каквато досега не бе имал.
Чуждестранните посланичества бяха мълчаливо признание както на неговото могъщество, така и на независимостта му; неизменното приятелство на татарите, плащано с по-голямата част от придобитата плячка и с нещастните роби, които тоя народен вожд беше позволил да се вземат от населението, обещаваше подкрепа срещу всеки неприятел; затова именно Хмелницки, който при Замошч още признаваше върховенството и волята на краля, сега, изпълнен с високомерие, убеден в своята сила, в безредието в Жечпосполита, в слабостта на вождовете й, беше готов да вдигне ръка и срещу самия крал и вече мечтаеше в мрачините на душата си не за казашки свободи, не за възвръщане на някогашните привилегии на Запорожието, не за справедливост за себе си, а за самостоятелна държава, за княжеска шапка и скиптър.
И се чувстваше господар на Украйна. Запорожието беше с него, защото никога, под ничий жезъл така не се бе потапяло в кръв и плячка; дивото по природа население се присъединяваше към него, понеже, докато селянинът от Мазовше или Велкополска без ропот носеше бремето на превъзходството и гнета, който тежеше в цяла Европа върху „потомците на Хам“329, украинецът заедно със степния въздух поемаше в себе си любовта към свободата, неограничена, дива и буйна като самите степи. Нима би пожелал да върви подир плуга на пана, когато погледът му се рее в Божията, а не в панската пустиня, когато иззад праговете Сечта вика към него: „Зарежи пана и ела на свобода!“ — когато жестокият татарин го учи на война, кара очите му да привикват с пожарищата и кланетата, а ръцете с оръжието? Нима не му беше по-добре да върлува при Хмел и „да коли пановете“, отколкото да превива коравия си гръб пред подстаростата?…
А освен това народът се присъединяваше към Хмел и по друга причина: който не се присъединеше, отиваше в татарско робство. В Стамбул срещу десет стрели даваха роб, срещу лък, закаляван на огън — трима, толкова много бяха. Ето защо простолюдието нямаше избор — и само чудновата песен остана от ония времена, която следващите поколения дълго подир това пееха по селските хижи, чудновата песен за оня вожд, наричан Мойсей: „Ой, щоб того Хмиля первша куля не минула!“330
Изчезваха градчета, градове и села, страната се превръщаше в пустиня и развалина, в една рана, която цели векове не можеха да излекуват — но тоя вожд и хетман не виждаше това или не искаше да го види — защото той никога нищо не виждаше извън себе си — и растеше, и се гоеше с кръв и огън, в ужасното си собствено самолюбие бе удавил собствения си народ, собствената си страна — и ето сега въвеждаше комисарите в Переяслав при гърма на оръдията и звъна на камбаните като самостоятелен господар, властник, княз.
327
Като Мойсей, пазител, избавител, освободител на народа от полското иго, с името Богдан, което вещае добро. — Б.пр.